Казвах само това. Разбира се, всички ние знаехме как стоят нещата. А си мислех: „Parce que je suis un phoc et vous etes les phocees“ — „Аз съм този, който чука, а вие сте чуканите.“
Но имах приемливо оправдание и получих исканото от мен прехвърляне на поделението. То има пълен успех: първото едромащабно влизане в бой на цяла група тюлени с всичките механизми за поддръжка. И все пак мисля си, че офицерите, които засегнах, вероятно са вписали името ми в картотеките си с надпис „Всичко се връща“.
Обвиняван съм в арогантност и се признавам за виновен. Обвиняван съм, че съм натривал носовете на хората в лайната и това ми е харесвало твърде много. Съгласен съм с обвинението. Честно казано, една част от мен винаги се е стремила към саморазрушаване, част, която иска „да отваря парашута ниско“, независимо от последиците. До известна степен обяснението е просто: харесва ми усещането за живот на ръба, обичам да се натоварвам до абсолютната крайност и да се чувствам безсмъртен.
През дните ми като редник желанието за саморазрушаване можеше да бъде приписано на изблиците (или глупостта) на младостта. Като младши офицер във Виетнам можех да се оправдавам с жажда за кръв и с екстаза на битката или, ако щете, с пристрастяване към чувството за опасност. Но като командир на бойна единица нямах оправдание за злобното будалкане, което прилагах на висшестоящите и което щеше да ми се върне по-късно. И въпреки всичко правех точно това и нещата ми се върнаха. В повечето от случаите се борех за момчетата си, за тяхното състояние и удобство или пък, за да им осигуря най-доброто оборудване и обучение. В други случаи прецаквах братята офицери, защото не харесвах начина им на мислене.
Например по време на второто ми пребиваване във Виетнам през 1968 година командващият офицер на „ТЮЛЕН-група 2“ беше един майор на име Тед Лайънс или както педантично подписваше документите си, Едуард Лайънс III. Той имаше преждевременно побеляла коса, беше слаб и прав като струна маратонец, чиито спартански, педантични и стриктни възгледи изглеждаха — поне на мен — като онзи суров манталитет, който много често е жалък продукт на размахващи се линии за чертане и внушаващи вина тесногръди монахини.
Тед беше добър командващ офицер дотолкова, доколкото ме оставяше на спокойствие, и ми написа добри характеристики. („Динамичен, агресивен офицер… с атлетическо телосложение и хубав външен вид… без колебание предлагам за повишение, когато се стигне до такова“ беше представителна част на прозата му.) Но като водач на тюлените, като наставник и човек, към когото да гледам, аз открих, че му липсват онези неизказани смъртоносни качества на ловеца, които правят големите воини велики. Когато мислех за Тед, което не се случваше твърде често, винаги си го представях с пълнител патрони в ръка вместо с автомат.
Да преминем осем години по-късно — 1976. Сега аз бях майор и вършех старата работа на Тед. Командвах „ТЮЛЕН-група 2“. Той, вече полковник, беше командир на Група за подводна диверсия 21. Смяната ни като командири беше предвидена за един и същи ден. Около два месеца преди церемониите Тед ми се обади по телефона:
— Дик, можеш ли да промениш датата си за смяна на командира? Бих искал да ползвам парадната площадка, но виждам, че съгласно календара ти вече си я ангажирал за своята церемония. Струва ми се, че след като съм по-старши от теб, ти би могъл да се преместиш от петък в сряда и да ми разрешиш да ползвам площадката.
Звучеше толкова… предвзето. Точно така. Тед беше предвзет задник, вечно с тетрадка в ръка и не можех да го понасям. Затова майната му.
— Майната ти! — отговорих. — Планирал съм си площадката от дълго време насам.
— Аз също.
— Е, трябвало е да планираш по-добре, лайнен мозък, нали? Заградил съм си проклетата парадна площадка и така ще остане. Разбира се, ако искаш да я делим, мястото е достатъчно.
Гласът му стана леденостуден.
— Не, благодаря, Дик. Ще се разпоредя за друга площадка.
Така и направи. Неговата смяна на командири се състоя зад гаражите на Куонсет-хът върху малък паркинг, омазан с масло. А моята церемония се проведе на безупречно излъсканата парадна площадка с белите бордюри и с големия оркестър на Военноморските сили, който свиреше „Вдигнете котвите“ при пристигането на гостите ми.
Забравих този инцидент. Не и Тед Лайънс.
Прекарах десет месеца като ерген в Монтгомъри, Алабама, където присъствах на курс за командването и щабните служители на Военновъздушните сили във военновъздушната база в Максуел. В същото време изкарах диплома за магистър по политическите науки от университета в Обърн. От Алабама се преместих във Вашингтон. Кати и децата пристигнаха след два месеца. Имаше едно свободно място за изпълнителен офицер в ОП–06, което на жаргона на Военновъздушните сили означава канцелария на заместник-командира за военноморските операции, Отдел текущи планове и политика. Кариерата ми се намираше в режим „задържане“, защото не подлежах на включване във втори команден пост и не бях прекарал достатъчно дълго време като майор, за да бъда повишен отново. Ето защо трябваше да си намеря работа, при която да мога да чакам, докато стана подполковник, като в същото време си изградя мрежа от настойници, които ми бяха нужни, за да направя скока до полковник, а след това и овчарски скок до адмирал.