Никога не бях предприемал разходка из Пентагона и мисълта, че ще мога да опозная коридорите с дължина 17,5 мили — да не говорим за тълпата приятелски настроени адмирали, навремето ми изглеждаше като много добра идея. Реалността беше твърде различна от предубежденията ми. Изпълнителните офицери от Военноморските сили се намираха в най-долното стъпало на веригата на одобренията — стълбата от документи, решаващи съдбата на персонала и спускаща се от завеждащия военноморските операции и Обединеното командване. Бюрокрацията в Пентагона до голяма степен наподобява бюрокрацията на Конгреса. Горе на Капитолийския хълм може членовете да гласуват законопроектите. Но да избегнем недоразуменията: персоналът на Конгреса върши всичката задкулисна работа; сътрудниците обработват повечето преговори, свързани с кръвопролития, които дават възможност тези законопроекти да се появят на бял свят. Комитетският и подкомитетският персонал е този, който оформя точния език на законодателството.
Ние, безличните същества, вършехме до голяма степен същото за главнокомандващия военноморските операции точно така, както другите изпълнителни офицери от всеки бранш на армейските служби работят за своите главнокомандващи. Всеки от нас беше едновременно щабен служител, занимаващ се с изследователска работа, и парламентьор, водещ преговори със съответния си колега от другите браншове, опитвайки се да продаде гледната точка на своята армейска служба.
След като ни възложеха задача, ние написвахме паметна записка за офицерите плановици, които в по-голямата си част бяха полковници. Те бяха старшите служители, които се осмеляваха да се качват в три и четиризвездните небеса, за да инструктират олимпийците. Понякога младшите лайнари като мен биваха поканени, за да носят някой куфар, да превключват прожектора на диапозитиви или пък да държат показалката. Но общото правило беше, че изпълнителните офицери нямаха много време — ако изобщо се случеше да имат такова — за среща лице в лице с адмиралите. Дотук с моята мрежа.
Ако ние не ходехме при тях, то писаните от нас документи отиваха: ние осигурявахме практически всички паметни записки за главнокомандващия военноморските операции, когато той присъстваше на събрания на Обединеното командване. Разбира се, ние не инструктирахме главнокомандващия. Информацията му беше давана като смляна храна от заместник командващия или от някой от многото заместници, помощници или заместник-помощници на главнокомандващия. Те от своя страна получаваха сведенията си от офицерите плановици. Ние осигурявахме информацията на офицерите плановици. Всичко приличаше донякъде на детската игра „счупен телефон“.
Когато главнокомандващият военноморските операции зададеше въпрос, последният биваше хвърлен върху нас като дълбоководна мина. Ние се впускахме в работа, за да извършим необходимата проучвателна работа и да напишем проектоотговор. Началниците одобряваха работата ни и я предаваха по-нагоре по стълбицата. На всяко стъпало паметната записка или доклад получаваше ново одобрение. Ако не получеха такова, биваха връщани за доработване, за промяна на тона или на съдържанието.
Аз имах две невероятно щастливи попадения, които ме изтласкаха нагоре много по-бързо, отколкото можех да очаквам. Първото беше щастието да работя за един полковник на име Ейс Лайънс. Ейс беше випускник на академията и представляваше един шофьор на кораб с тесен кръст и едри като варел гърди. Беше около четиридесетте и имаше тригодишен стаж като старши адютант на заместник командващия военноморските операции (от отдела за текущи планове и политика). Той беше едно от златните момчета на Военноморските сили и беше на път да стане адмирал. Но за разлика от хората, готови да получат адмиралско звание, Ейс разсъждаваше като воин и често пъти псуваше като моряк. Успокоявах се, когато ме наричаше „задник“, и разбрах, че напредвам, когато този епитет беше заменен с „лайнар“. Неведнъж ми се струваше, че по някакъв начин Ейс имаше роднинска връзка с Ев Барет.