Проблемът обаче е там, че вундеркиндчетата са математици аналитици и професори и срещу тях никога не са стреляли. Те не разбират от примамки и заблуда, не отчитат желанието на врага да победи или пък, че някой от вражеските командири може да е гениален. Те не могат да кажат дали пясъкът, към който гледате, ще може да издържи теглото на самолет Ц–130 или само един самолет с късо излитане и кацане „Арава“. Дали пясъчната ивица двеста мили по-долу е плаващ пясък, образувал се преди две седмици.
Ето защо, когато предавах разузнавателни сведения на Кроу и групата му, често пъти добавях свой коментар, базиран на други източници, и по този начин осигурявах по-добра представа за наличните алтернативни възможности. Обяснявах и как специалистите по войната със специални методи можеха да осигуряват информация, която никаква спътникова система или високолетящ шпионски самолет „СР–71 Блекбърд“ не можеше да предостави. Към края на 1978 година аз и Кроу преминахме на малки имена: той ме наричаше Дик, а аз му виках адмирале.
На 4 ноември 1979 година части на Иранската армия превзеха американското посолство в Техеран и взеха като заложници целия американски персонал. Осем дни по-късно генерал-майор Джеймс Вот беше натоварен от Обединеното командване със задачата да образува оперативна група. Нарекоха я ГТД — Група за терористични действия — и тя трябваше да планира военна операция за спасяване на заложниците. Аз бях назначен към ГТД като един от представителите на Военноморските сили.
Инстинктивно харесвах Вот. Беше от Южна Каролина. Говореше бавно и разсъждаваше спокойно. Генералът беше костелив и нископодстриган бивш редник стрелец от Военновъздушните сили, участвал във Втората световна война, войната в Корея и във Виетнам. Никога не се чувстваше удобно в костюм или униформа от най-излъсканите, а винаги носеше обикновена бойна униформа, която изглеждаше така, сякаш е направена специално за него. Вот изглеждаше и разговаряше точно като момчетата от Осми взвод от Виетнам — Франк Сколис или Коня Кучински — мъже, на които може да им е трудно, но продължават напред.
Човека, избран да ръководи спасителната операция, полковник Чарли Бекуит, бях срещнал за първи път във Виетнам. Чарли Атаката, както често пъти го наричаха, беше един от най-добрите нетрадиционни воини на армията. Богохулникът Чарли, ветеран от стотици операции на Специалните войски, който говореше с провлачен акцент на жител на Джорджия, беше осъзнал отдавна, че имаше необходимост от елитна, мобилна и добре обучена бойна единица за борба с тероризма, провеждане на „хирургически“ операции в тила на врага, събиране на разузнавателна информация и осигуряване на нетрадиционен избор за решаване на конфликти в места с ниска концентрация на бойните действия. Бойната единица, която той беше изградил, се наричаше ОПСС-Д — Операционно подразделение на специалните сили „Делта“ — или както беше познато, група „Делта“.
Председателят на Обединеното командване, генералът от Военновъздушните сили Дейвид Джоунс, съвсем определено беше точно човекът, който не трябваше да ръководи задача, изискваща използването на възможностите на войната със специални средства. Той имаше характер, който би му гарантирал успешна кариера в някоя голяма корпорация. Беше висок, с изискана външност, умен — дори ерудиран — и както се говореше, надарен, макар и студен ръководител. Но никой никога не е говорил за него като за авторитетен водач.
Генерал Дейвид Джоунс обичаше да обсъжда идеи. Безкрайно. Веднъж ни накара да напишем инструкции за четиридесет и два варианта на спасителната операция, като всяка следваща беше по-пресилена от предишната. Един от неговите вундеркинди роди идеята за нахлуване с хеликоптери, според която заложниците ще бъдат спасени от бойци, кацнали с хеликоптер на покрива на посолството. А как ще се измъкнат оттам? Е, това е единствената мъничка пукнатина в плана на вундеркиндите.
Както повечето военни апаратчици, Дейви Джоунс се отвращаваше от мисълта за убити. Открих това, когато планирахме операционно проникване за изпитване порьозността на пясъка в зоната за кацане, която наричахме „Пустиня–1“. Изпитването беше необходимо, за да проверим дали земята ще издържи тежестта на напълно натоварени самолети Ц–130.