Два от високоговорителите бяха с надписи „Агенция за национална сигурност“ и предаваха данни от електронното разузнаване на агенцията. Останалите информираха от Уади Кена, Масира, „Пустиня–1“ и Техеран, където един от американските агенти имаше свой приемо-предавател ПРЦ–101, свързан към спътниковата мрежа. Всички бяха на една и съща честота и това ни позволяваше да чуваме сведенията от група „Делта“, разговорите на пилотите в хеликоптерите и коментарите на генерал Вот — всичко това едновременно.
До една от стените се намираха бюрата, на които лагеруваха изпълнителните офицери от Групата за терористични действия, откакто бяха събрани заедно от предишния месец ноември. Другата беше покрита с карти, графици и снимки от района на операцията. Пред стената, имаше черни завеси, закачени на релси на тавана. Завесите можеха да бъдат дръпнати, преди някой без съответните пропуски да влезе в специалното помещение за секретна информация. Имаше два постамента за инструктаж с нагледни материали, а под масите, облегнати на бюрата или разположени по дължина на стената, лежаха тетрадки и папки с твърди корици, които даваха справочен материал за Иран — за войнствено настроените групировки, за Иранската армия, за заложниците и семействата им. Имаше и документи, описващи начините за измъкването на хората ни.
Само по риза, приседнал на ръба на сивата метална маса, пиех кафе от книжна чаша и се чувствах уязвим. Трябваше да бъда с група „Делта“ или пък да са ме вкарали в Иран, за да помогна на мисията, а не да съм зад това бюро. С Чарли имаше само един офицер от Военноморските сили — подполковникът, който се съгласи да участва като шофьор на камиона — и нито един тюлен. По дяволите, аз трябваше да бъда там! Обикалях с поглед стаята, замъглена от цигарен дим. В този момент осъзнах какво трябва да е било напрежението за хората в Хюстън, контролиращи мисията на кораба „Аполо“, когато се е отделил от ракетата и е започнал спускането си върху лунната повърхност. Те не биха могли да направят каквото и да е, ако нещо се обърка. Ние също не можехме да направим каквото и да е, ако се случеше нещо с хората от група „Делта“. Довърших кафето си, смачках чашката и я изстрелях към кошчето, отдалечено на три метра. Кош! Две точки. Може би това беше поличба.
По високоговорителите чувахме всяко движение на „Делта“. Секретната ни система за спътникова комуникация предаваше американската реч. Иранските комуникации бяха прослушвани и предавани в реално време от големите уши на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд. Беше като някакво международно радиошоу на живо без намесата на говорители или предварително изготвен сценарий. Чухме как Чарли напусна Египет и пристигна в Масира; чухме как осемте хеликоптера РХ–53Д напуснаха палубата на самолетоносача „Нимиц“ в залива на Оман и тръгнаха към мястото на срещата в „Пустиня–1“ да вземат спасителния екип, летящ от Месирас с транспортни самолети МЦ–130. Чухме как първият хеликоптер докладва, че „краката му са сухи“, когато премина иранския бряг на север от Ча Бахар.
Почти веднага в Иран започнаха да се задействат сигнални звънци. Военните гранични пунктове докладваха в Техеран за наличието на нашественици. Задвижиха се милиционерски части. Изпратени бяха изтребители. По дяволите! Какво ставаше? Как ни откриха така бързо?
Минаха дълги пет минути, преди да разберем, че иранците не реагират на нашето нашествие — самолетите заминаха на северозапад, към границата с Ирак. По южната граница, където оперирахме ние, всичко беше спокойно.
Още един хеликоптер се обади, че не си е намокрил краката и след него всички останали преминаха през границата. Воините от група „Делта“, намиращи се в самолетите МЦ–130, вече бяха изминали повече от половината път до „Пустиня–1“.
Когато все още се намираха във въздуха, ние усетихме първите признаци на неприятностите. Едно от съобщенията на Агенцията за национална сигурност беше, че един от хеликоптерите има технически проблеми. Чухме как поразеният хеликоптер се приземи на пясъка и екипажът му беше прибран от друг РХ–53Д. Други два хеликоптера се натъкнаха на пясъчни бури и се загубиха. Е, бяхме предвидили загубата на един-два хеликоптера. Все още се намирахме в режим СНВО: „Ситуацията нормална, всичко е осрано.“
Първите моменти от кацането на група „Делта“ минаха добре. След това мистър Мърфи с неговия закон се развихри. Един ирански автобус мина покрай площадката за кацане. Беше спрян и четиридесетте му пътници задържани под стража. Секунди след това от отсрещната посока се зададе камион-цистерна с бензин. Спряха го с изстрел от ракетохвъргачка, но шофьорът скочи в друго превозно средство, движещо се по пътя, и побягна. Междувременно пламъците от горящия камион се вдигаха на повече от тридесет метра към пустинното небе. Бяхме преминали към стадия ОБНВ.