Моят началник, един полковник на име Джим Бейкър, така беше свикнал с моите набези в света на черните програми и войната със специални методи, че си беше разработил свой номер: поглеждаше работата ми, като покриваше очите си с ръце, и крадешком надничаше през разтворените си пръсти.
— О, господи! — възкликваше той. — Ричард, какво искаш да ми сториш? Я да видя. — След като видеше написаното, отново закриваше очите си и казваше: — Не искам да виждам. Не искам да зная.
— В такъв случай какво ще правим с този невидян и неизвестен документ, който предполага извършването на убийства и тежки телесни повреди? — учтиво запитвах аз.
— Ще подправим подписа ми и ще го пратим нагоре по реда — отговаряше той и се смеехме като откачени.
Но тази паметна записка запазих. Полковник Бейкър се опита да се промъкне зад бюрото ми и да надникне, но номерът не мина. Затворих листата, преди да успее да види каквото и да е, вдигнах се от стола и седнах върху тях.
— Добиче такова — каза Бейкър и се опита да ме отмести. — Аз съм по-старши от теб. Дай да видя.
— Имаш ли три звезди? — попитах аз и вдигнах безпомощно рамене.
— Ричард…
— Ял ли си кобра?
— Ричард…
— Джим, тази паметна записка може да се чете единствено от хора, които имат: а) три звезди на раменете си и б) които са яли кобра. — Размахах заглавната страница пред него. — Виждаш ли?
Бейкър се върна на бюрото си.
— Заради теб ще получа сърдечен удар, Ричард.
Гледа ме как пъхам малкото си послание в секретна папка с парола. Една ярка лента с цвета на виолетов дим от граната минаваше по диагонал отпред и отзад на папката. Бейкър беше свикнал с това. Голяма част от работата, която вършех, беше свързана с шпионска дейност.
— О, загрявам. От тези записки ли е?
Намигнах му и размахах папката към него.
— Точно така, полковник. Мога да ти кажа какво има тук, но след това трябва да те убия.
Той почервеня като цвекло и се изкикоти:
— О, господи! О, господи! Окей, окей, окей. Не искам да зная нищо. Никога не съм те виждал. Дори и името ти не зная.
Стиснал папката под ръка като футболна топка, спринтирах пет етажа нагоре по стълбището и тръгнах по Е-образния коридор на четвърти етаж, а обувките ми барабаняха забързано по мраморния под.
Спрях да си поема дъх пред вратата на кабинета на Бил Кроу. Предстоеше ми игра на покер с много високи залози и исках да изглеждам спокоен. По онова време Кроу беше заместник-командир по военноморските операции, отговорен за плановете и политиката. Независимо от факта, че беше подчинен на заместник-командира по военноморските операции адмирал Джеймс Уоткинс, Кроу беше изместил Уоткинс като най-близък и най-доверен съветник на командващия военноморските операции Томас Хейуърд. Така отношението на командващия към Бил Кроу беше повече фамилиарно и приятелско — като към заместник-командир, а не като към помощник на административния началник. Каквато и да беше причината за това, из Пентагона се носеха слухове, че Кроу практически е заменил Уоткинс като най-важен заместник на командващия военноморските операции. Ако исках планът ми да получи благословията на командващия, трябваше най-напред да имам одобрението на Бил Кроу.
Отворих вратата на кабинета. Един от адютантите на Кроу, полковник, ме погледна иззад бюрото си. Размахах папката пред него, за да види отличителната виолетова лента.
— Трябва да видя стария. Секретна материя.
Пропусна ме с махване на ръка. Пъхнах се в стаята на адмирала и затворих тежката врата зад мен.
Кроу вдигна поглед.
— Влизай, Дик. — Посочи ми стола пред бюрото си. — Сядай. За какво мислиш днес, като оставим настрана падащата ти коса?
Пъхнах папката пред него.
Адмирал Кроу спусна очилата с тесни стъкла върху кокалчето на носа си, качи крака на бюрото, дръпна записката върху корема си и я прочете бавно, като се мръщеше на страниците.
— Знае ли някой за това? — вдигна поглед той.
— Не, сър. Работих по въпроса сам.
Той изсумтя и зачете отново. Аз прекарах времето си в изследване на огромната колекция от шапки, която заемаше шест рафта зад бюрото на Кроу.
Накрая той свърши с четенето. Премести очилата си нагоре, докато ги закрепи над веждите. Изгледа ме отблизо, но лицето му не ми говореше нищо. След това се усмихна широко: