Посветих доста внимание и на работата, която Пол Хенли вършеше с „МОБ–6“. Хенли тъкмо беше повишен в звание майор и беше в процес на преместване на Западния бряг, където го разпределиха като заместник-командир на поделението в Колорадо за обучение на тюлени по подводна диверсия. Малко преди той и жена му Мерилин да тръгнат за Колорадо, Хенли се отби да ме види в скривалището ми в мазето. Беше дошъл насам за среща в Бюрото за персонала на Военноморските сили и да се оплаква от разпределението си.
Не бях работил с Пол, но го харесвах. Вече бях решил, че той ще бъде идеалният заместник-командир на „ТЮЛЕН-група 6“. Пол беше истински успял човек. Завършил беше академията, тръгвайки от беден ирландски квартал във Филаделфия, наречен Фиштаун.
Той беше дребен, тъмнокос човек с остри черти — от малките петлета, с които не бихте искали да си имате работа. Направил грешката да признае пред съветниците след завършване на първата година в Анаполис, че иска да стане водолаз десантник. Невъзможно. Казали му, че випускниците на академията не стават змиеядци. За да има успех, трябва да кара кораб. И така, след получаване на мичманските си нашивки през 1970 година Пол бил изпратен да става шофьор на кораб.
И все пак успял да се добере до обучението по подводна диверсия за тюлени (ако питат мен, е бил изпратен по възможно най-добрата причина: сбиване). Една вечер бил в клуба за младши офицери, наречен „Дейтъм“, и се включил в разправията между някакъв полковник, който се бил почерпил малко повече, и двама прилични на футболисти едри и злобни младши лейтенанти, решили да татуират нови бръчки по лицето на полковника. Пол проснал на пода двамата лейтенанти и го измъкнал в безопасност преди появата на бреговия патрул. След три месеца се намирал в „ТЮЛЕН“ за обучение по подводна диверсия благодарение на няколко приятелски телефонни разговора между полковници.
За човек, който е бил тюлен по-малко от десетилетие, Пол беше направил доста добри ходове. Беше завършен парашутист — членуваше в отбора по парашутизъм на Военноморските сили. Служил беше в продължение на двадесет и шест месеца с Kampfschwimmers, западногерманските бойни плувни единици, базирани в Екернфорде на Балтийско море, и свободно говореше немски. Имаше мек глас и се държеше добре с хората си, заради което го уважаваха и по всяка вероятност щяха да му дадат някое командирско място веднага щом стане полковник. Но Пол имаше воински манталитет и се отвращаваше от мисълта за двегодишното разпределение, което щеше да го върже с верига към някое бюро и по време на което ще трябва да пише доклади за тъпи инструктори, които току-що са паднали от някой пън и са си навехнали глезените.
През последната седмица на месец юни седеше в канцеларията ми в мазето и се оплакваше от нерадостната си съдба:
— Какво, по дяволите, да правя, Дик?
Свих рамене. Все още нямах намерение да му казвам нищо за „ТЮЛЕН-група 6“.
— Просто иди там и върши работата.
— Ами „МОБ–6“? — попита той.
— Какво за тях?
— Тъкмо ги привеждах във форма. Започвахме да работим по някои добри сценарии. Казах ли ти за тактиката за нахлуване на борда на британските специални войски? Корабът си пътува. Е, аз промених нещата им и…
Прекъснах го:
— Слушай, момче, имаш добър младши офицер за заместник на „МОБ–6“. Мисли за новата си работа като за място, където ще си клатиш краката.
Замина за Калифорния, но замина с шум и трясък. Нямаше представа за това, което му готвех, ако всичко вървеше по плана.
„По план“ означаваше, че самият аз трябваше да извърша някои промени в графика си. Избран бях да участвам в Националния военен колеж във Форт Леели за академичната 1980–1981 година. Изборът за Военния колеж практически е предпоставката за повишаване в полковник, бригаден генерал, а след това и изкачване нагоре по стълбицата на адмиралския състав. Курсовете се водят от изявени преподаватели. Учещите се там са „отбран“, елитен команден състав от Въоръжените сили, Държавния департамент и ЦРУ. Освен ненапрегнатата академична година с пълен график за светски занимания Военният колеж позволява и създаването на професионални връзки, дивидентите от които са много високи с напредването в кариерата, където всеизвестна истина е, че е важно не само колко знаеш, а и кого познаваш.
Подготвен бях за година без напрежение, с много развлечения и игри. Кати също. Децата ни бяха тийнейджъри и не се нуждаеха от непрекъснатите майчински грижи, с които тя ги беше обсипвала толкова време. Бях прекарал във Военноморските сили почти двадесет и две години и в началото на 1980 Кати ме караше да си мисля за ранно пенсиониране. Разбирах грижите й: нещата изглеждаха така, сякаш тя се беше разписала за съпруга на служещ във Военноморските сили за двадесет години и не беше сигурна дали ще може да изкара до тридесет. Логично бе да се очаква. За тридесет години съвместен живот й беше дотегнала непрекъснатата емоционална и физическа раздяла. Но вътре в себе си Кати знаеше, че все още не бях готов за пенсиониране, така че една година във Военния колеж ни се струваше един чудесен компромис. Щяхме да изкараме една дванадесетмесечна ваканция. Можехме да се отпуснем, да отделим време един за друг и да се наслаждаваме на коктейлите, пикниците, пътуванията и другите неща, които Форт Макнеър предлагаше.