Но, да си призная честно, при замислянето на „ТЮЛЕН-група 6“ бях предвидил командирския пост за себе си и нямаше да съм щастлив, ако не получех това, което искам. Военният колеж започваше академичната година през месец август. Без да казвам нищо на Кати, поисках среща с Бил Кроу през последната седмица на юни.
— Имам един проблем, адмирале — казах аз.
— Давай да говорим, Дик.
— През следващата година трябва да ида във Военния колеж.
— Където ти е мястото — прекъсна ме той. — Признай си, Дик, нужна ти е почивка. Една година в Макнеър ще ти се отрази добре.
— Сигурен съм в това, сър. Но както знаете, през последните седмици работих по идеята за „ТЮЛЕН-група 6“, а все още не е известно кой ще бъде командващият офицер. Вашият избор може да повлияе на решението ми дали да отида в колежа или не.
— Е, мисля, че ако търсехме човек, ти щеше да бъдеш начело в списъка. Ти си квалифициран за командир на „Шестицата“. Но, Дик, все още никой не е мислил за избор на бъдещия командващ офицер.
— Е, адмирале, без да го увъртам, искам да знаете, че желая да бъда включен в списъка.
— Сигурен съм, че желаеш, Дик. Но пък, от друга страна, ти се блъскаш вече две години. Може би ще е по-добре, ако отделиш малко време за себе си и жена си. Порадвай се на Военния колеж. Разкажи на онези там за змиеядците.
— Ако смятате, че този е курсът, който трябва да следвам, то това и ще направя. Но, сър, занимавам се с тия антитерористични истории почти три години, от падането на шаха до „Пустиня–1“.
— Зная това.
— Сър, честно казано, досега всичко беше само осиране, що се отнася до войната със специални методи. Чарли Бекуит го изработиха, защото тези около него нямат никаква представа от такава война, нито знаят как да използват хората си. По дяволите, адмирале, това тъпо лайнарско мислене си съществува още от виетнамската война. Моите тюлени винаги бяха изпращани от някой тъпанар, дето и бъкел не разбира какво можем и как го вършим. Може би греша. Може би се проявява проклетото ми самочувствие, но вярвам, че когато се впуснем в действие за втори път, ще има разлика. Познавам хората, познавам обществото им…
С махване на ръка адмиралът ме накара да млъкна.
— Знам, знам, Дик. Но ние наистина не сме мислили за това. Сега, като зная, че наистина си заинтересован, ще повдигна въпроса. Но не забравяй, че окончателното решение за командира на „ТЮЛЕН-група 6“ зависи от командващия военноморските операции, а не от мен.
— Смятате ли, че трябва да разговарям с адмирал Хейуърд, сър?
Той избърса очилата си, огледа ги отблизо и ги постави обратно на носа си.
— Няма да ти навреди, ако отвориш дума за това. — Погледна ме насмешливо. — Но, Дик…
— Слушам, сър?
— Един съвет. Не използвай съществителното „осиране“ пред адмирал Хейуърд.
Засмях се и отдадох чест.
— Тъй вярно, сър. — Знаех, че Кроу говори сериозно. Ако исках да командвам „Шестицата“ — а исках това повече от всичко досега, — знаех, че ще имам само една възможност: да помоля адмирал Хейуърд да ме назначи.
Внимателно замислях ходовете и думите, като прокарвах серии от сценарии през главата си, докато се убедя, че за каквото и да ме запита Хейуърд, ще реагирам по подходящ начин. През седмицата ми беше наредено да занеса един пакет с документи от разузнаването до канцеларията на командващия. Това беше шансът, който чаках.
Занесох папката и се изправих пред бюрото на Хейуърд. Той беше висок, мършав пилот от морската авиация. Винаги ми е изглеждал като човек, създаден за летец. Едрият, доброжелателен и оплешивяващ Бил Кроу излъчваше общителност. От Том Хейуърд струеше формалността.
— Извинете, сър.
Той вдигна очи и ме погледна:
— Да?
— Извинете, че ви се натрапвам, сър, но се питам дали бихте искали да ми направите голяма лична услуга и да ме посъветвате за нещо. — Надявах се, че това встъпление ще свърши работа пред командващия. Обикновено адмиралите обичат да дават съвети. Но Том Хейуърд не беше нормален адмирал. Той беше единствен по рода си във Военноморските сили. Човек не може да седи и да дрънка празни приказки пред командващия. Задачата ми беше да му доставя документите, а след това да си изляза бързо и тихо.