Започнах да разбирам колко са се ангажирали Военноморските сили с „ТЮЛЕН-група 6“, когато разработвах бюджета. Средствата за муниции за обучение на „ТЮЛЕН-група 6“ надхвърляха тези за обучението на цялата морска пехота на САЩ. Цялостният годишен бюджет на „ТЮЛЕН–6“ за първата година беше по-голям от бюджетите на тюлените от Източния и Западния бряг, взети заедно — приблизително се равняваше на стойността на два изтребителя Ф–14.
Но парите не значат много без необходимите хора. На 16 август, деня, в който бойната единица беше официално „създадена“ на хартия, отидох до Литъл Крийк, за да започна интервюта с подходящите членове на групата. Направих посещения на вежливост на бригадния генерал, специалиста по войната със специални методи, Тед Лайънс.
Тед все още беше надут, както по времето, когато спорихме за парадната площадка в Литъл Крийк. Не се притесни много от външния ми вид. Пусках си брада, не се бях подстригвал и затова изглеждах необичайно рунтав. Вместо колосана униформа аз носех дънки, разкопчана на гърдите риза и спортно сако. Излъсканите обувки на Идиота вече ги нямаше. Сега бях с разръфани маратонки.
Отпуснах се в един стол в спартански подредената и безупречна канцелария.
— Добро утро, Тед.
— Добро утро, подполковник — поздрави съвсем официално той.
Явно ми предстоеше труден ден. Изправих се и отговорих на поздрава му:
— Заповядайте, сър. — Нищо че казах „сър“, си мислех, „гадино такава“.
Обясних какво правя в Литъл Крийк и че незабавно ще започна да разговарям с евентуални членове на групата. Тед поклати глава и каза:
— Не, няма да правиш това. По този въпрос няма нищо черно на бяло, Дик. И за разлика от някои други аз правя всичко по устав. — Потропваше с кокалчетата на пръстите си, за да подчертае всяка сричка. — По устав.
— Ти се шегуваш — погледнах го аз.
— О, не. Не се шегувам. Ти, по дяволите, за какъв се мислиш — влизаш и създаваш бъркотия? Тукашната бойна група не отговаря на подобен начин на поведение. При нас се спазват някои формалности. Така че, ако от днес нататък желаеш нещо, Дик, ако желаеш каквото и да е, Дик, поднеси го в писмен вид. Изпрати го през командната верига. Изпрати го до щаба, където ще оценят предложението ти. Ако щабът одобри, то предложението ти ще бъде изпратено по реда си за предприемане на съответните действия.
— Е, да ти го начукам, Тед.
— И недей да ми говориш по този начин. За разлика от дните, когато и двамата бяхме командващи офицери, сега аз съм твой пряк началник.
Всъщност той не беше такъв. Нямаше да докладвам на Тед, защото той не участваше в командната верига на „ТЮЛЕН-група 6“. Той обаче беше на мнение, че всички тюлени от Източното крайбрежие, а това означава и „ТЮЛЕН-група 6“, влизаха в сферата на административното му ръководство. И беше решил да ме накара да се подчиня. Сега обаче не беше време да се заяждам с него. Затова скръцнах със зъби, станах и поздравих:
— Слушам, генерал. Какви документи желаете да изготвя, за да мога да започна интервюирането на бъдещия персонал за новата бойна единица?
Тед се усмихна гадно.
— Ще бъде достатъчна записка от главнокомандващия, преминала през началник-щаба на Атлантическия флот и наземните сили на Атлантическия флот, изпратена до командващия Групата на Военноморските сили за война със специални методи — ако можеш да получиш такава.
— Слушай, Тед. Днес е събота. Ще изпия няколко бири с момчетата. Ще се върна следващата седмица и ще говорим.
В 09,15 часа в срядата на следващата седмица възбуденият бригаден генерал Едуард Лайънс III клатеше невярващо глава, докато четеше ракетата от адмирал Хейуърд, която бях изстрелял пряко на вниманието на Тед. Беше прокарана през началник-щаба на Атлантическия флот и наземните сили на Атлантическия флот, изпратена до командващия Групата на Военноморските сили за война със специални методи, точно според нареждането на Тед. Съдържанието на телекса беше просто: „Заднико, махай се от пътя на Марчинко или ще те смачкам като гъсеница. Осигури му всичко, което иска. С любов и целувки — адмирал Томас Хейуърд, главнокомандващ военноморските операции.“