Дори като начинаещ Джу постоянно ме впечатляваше по време на полеви учения. Винаги искаше най-тежките задачи и ги изпълняваше с увереност. Той беше агресивен и умен и не зарязваше всичко, след като изпълни задачата си. Войната със специални методи се нуждаеше от хлапета като Джу и аз исках да осигуря кариерата му във Военноморските сили, ако той сметнеше, че има нужда от нея.
Една вечер го запитах какво иска да прави с остатъка от живота си. Каза ми, че винаги е мечтал да стане офицер и да направи кариера във Военноморските сили. Това се беше превърнало в мания.
Разбрах за какво ми говори Джу. На неговите години се бях чувствал по същия начин. Затова го взех под крилото си по същия начин, както бях взел и лейтенант Том Уилямс. С мен се работеше трудно, но съумявах да вдъхвам кураж. Бях убедил Джу да отиде на училище и да посещава необходимите курсове, които да осигурят израстването му. След това, когато се преместих в Пентагона, пренесох на ръка пакета документи на Джу през бюрократичния лабиринт. И благодарение на непоколебимостта му, на моето ходатайство и помощта на някои предприемчиви офицери Джу влезе в Офицерската школа.
Оженил се беше за една млада красавица на име Денис, момиче, с което ходел от петнадесетгодишната й възраст, а той бил на осемнадесет или деветнадесет. Довиждане, „Корвет“, здравей, автомобил комби! За мен това беше положително, защото Джу се нуждаеше от отговорности.
След като завърши училище, пак с връзки уредих да изпратят Джу в „ТЮЛЕН-група 2“. По това време се подготвяше „ТЮЛЕН-група 6“ и исках той да бъде част от него. Уреждайки разпределянето на Джу в Литъл Крийк, татко Диверсант щеше да го има на склад, докато се прибере у дома.
Редниците, които си разказваха разни истории в клуба, имаха толкова различен произход, колкото и офицерите. Бях ги избирал заради младостта и упоритостта им, владеенето на езици и агресивността. Двама от младоците бяха избрани, защото „ТЮЛЕН-група 6“, както и всички останали бойни подразделения се нуждаят от пушечно месо.
Рич Бебето беше един от тях. Когато интервюирах бъдещите членове на „ТЮЛЕН-група 6“, погледнах кръглото, наивно бебешко лице на Рич, възлестото му високо тяло и юмруците като хамбургери и се засмях:
— Какво, по дяволите, те кара да мислиш, че ще се справиш, редник?
— Аз зная, че ще се справя, сър.
Поклатих глава.
— Ти си хлапе, което не е видяло бой. Ако те взема, ще го направя, за да те имам като пушечно месо. Ако има въже за изкачване и изглежда, сякаш ще се скъса, ти ще си човекът, който ще иде да го пробва. Ако трябва да хвърлим парашутист от самолета, за да проверим силата на вятъра, ти ще си този. — Изгледах го с ненормалния си поглед на лудия човек акула и смръщих вежди. — Какво ще кажеш?
— Страхотно, подполковник, мамицата му! — Тупна с юмрук по бюрото ми, за да наблегне на думите си. — Бройте ме в групата. Винаги съм искал да бъда шибан тюлен и сега, когато вече съм такъв, искам да съм с останалите тюлени. Дори и това да означава да се претрепя в групата ви, вместо да си седя някъде и да си бъркам с палец в задника, аз съм навит.
Разбира се, взех го. Кой ли не би го направил?
Избрах и други, защото си бяха направо луди. Смятах, че ако ще трябва да скачаме от самолети на десет хиляди метра височина, да падаме свободно и след това да летим с парашутите крила още пет хиляди метра, лудостта съвсем определено е необходима.
Питате колко са луди ли? Окей. Например Змията — луд до безкрайност. Змията беше тъмнокос старши сержант трети клас. Бивш парашутист от Осемдесет и седма въздушна дивизия и квалифициран радиооператор, в него се комбинираха естествените способности на атлет и значителна сила и въображение. Харесвах го, защото не се опитваше да се изкара по-умен от другите — той просто беше по-добър от тях.
Петела Пустър, друг старши сержант трети клас, беше пещерняк и идваше от Северозападното тихоокеанско крайбрежие, специалист стрелец и женкар. По отношение и на двете беше смъртоносен. Пустър получи прякора си от италианците по време на двете пребивавания на „ТЮЛЕН-група 2“ в Средиземно море. Имаше меденочервена коса с близнато на челото, наподобяващо опашката на петел. Местните жители в Неапол и Рим го сочеха с пръст и викаха на разваления си английски: „Миста Пуста Петела.“ Прякорът остана.
Лари и Франк бяха моите близнаци с вид на насипно злато. Бяха се запознали като плувна двойка по време на обучението по подводна диверсия и станали близки като братя. Въпреки че Лари беше в „ТЮЛЕН-група 2“ във Вирджиния, докато Франк беше разпределен в групите за подводна диверсия в Коронадо, Калифорния, те все още започваха и завършваха взаимно изреченията си без проблеми.