Стрелците от „ТЮЛЕН-група 6“ трябваше да поразяват целта с един или два изстрела във всякакви условия. Това означаваше, че стрелбата ни трябваше да бъде колкото инстинктивна, толкова и точна. За постигането на тази цел аз разработих програма, според която всеки тюлен трябваше да изстрелва минимум по 2500 куршума ежеседмично. Това количество беше по-голямо от количеството патрони, което повечето тюлени изстрелваха за цяла година.
Хората бяха недоволни, но по мое настояване започнахме с основните моменти. Всяка вечер, когато пистолетното стрелбище в Колежа за персонала от въоръжените сили затваряше, ние вкарвахме нашите групи и започвахме да стреляме — от 17,00 до 23,00 часа. През първите два дни дори не използвахме куршуми. Хората ми окачиха мишени със силуети във всеки коридор за стрелба и след това се упражняваха в прицелване и натискане на спусъците на пистолетите си „Смит и Уесън 357“, модел 66 от неръждаема стомана. Започнахме със стрелба на сухо за всички от три метра, след това преминахме на пет, след това на седем, десет, петнадесет и накрая на двадесет метра. Упражнението беше елементарно, като започваше бавно и ставаше все по-бързо и по-бързо: прицелване и след това стрелба. Прицелване, стрелба. Прицелване, стрелба. Прицелване, стрелба.
На третия ден отново опитахме упражненията, а след това ги повторихме с истински куршуми. Изследвахме всяка мишена, за да видим кой се накланяше и стреляше високо горе вдясно; кой стискаше спусъка твърде силно, което концентрираше изстрелите долу вляво или вдясно; кой очакваше отскока на пистолета; кой мърдаше пистолета; кой накланяше китката си много нагоре или надолу. Отбелязани бяха проблемите и се взеха мерки. За по-малко от седмица момчетата овладяха техниката на стрелбата. Сега им оставаше само да се научат да стрелят точно.
Построихме каси на врати от греди с размери пет на десет сантиметра и брезент. Отново започнахме без патрони, като учехме хората как да влизат през врати по един, след това по двама, след това на групи от четирима и накрая — на групи от шестима. Промъкваха се с движения със смъртоносна, сложна хореография, докато всеки усвои изкуството на минаване с танцова стъпка през вратата и влизане в стаята, без да бъде убит или без да убива човека пред себе си. Започнахме да обсъждаме тактическите прийоми при очистване на стая и при определяне дали в нея има приятел или враг. И докато една група тюлени работеше върху влизането в стая, друга група, два коридора по-долу, практикуваше основните положения на стрелбата, като изстрелваше пълнител след пълнител към мишените силуети.
Реших да ги затрудня още повече. Хората ми залепваха картотечна карта с размери десет на петнадесет сантиметра на всеки силует, понякога на главата, на тялото или на рамото, на слабините или врата. За попадение се считаше единствено улучването на картата. Всяка друга дупка в мишената значеше, че трябва да започнат отново. Окуражавах хората си да се разделят на двойки и да се надпреварват в стрелба срещу облози за бира. Близнаците Франк и Лари бяха естествени и гласовити съперници. Мак и Пръстите се отделиха в двойка, като си разменяха любезности, докато дупчеха хартията. Заместник-командирът Пол, чиято ниско подстригана коса растеше и се оформяше в къдрави кичури като на принц Валиант, се съревноваваше с Джу. Змията се състезаваше с Пустър. Чувах над шума от стрелбата как се заяждат и Господ да е на помощ на задника, който пропуснеше картата.
През втората седмица започнахме много внимателно да изпращаме по един човек надолу по коридора, като той стреляше с истински куршуми. За всички това беше нещо ново. Едно е да се прицелиш и да стреляш, когато гледаш към силуета. Но съвсем различно нещо е да се движиш към него, да приклякаш или да тичаш. Към края на седмицата имах възможност да добавя и вратите към сценария и да наблюдавам как четири тюлена „влизат“ в зоната и я прочистват с истински куршуми.
Работата не вървеше без проблеми и опасности. Закритото стрелбище не беше добре проветрено и затова трябваше да спираме редовно, за да влезе въздух. Стените и подът, които бяха бетонни, създаваха опасност от рикошети. Двама души се разминаха на милиметър със смъртта и някои получиха дребни наранявания, когато стреляхме под ъгъл, какъвто помещението не позволяваше. Но това беше единственото, с което разполагахме, и затова го използвахме.
Всяка вечер, след като приключехме, се измъквахме от портал номер пет в автомобилна колона и отивахме към булевард „Вирджиния Бийч“, свивахме вляво и три пресечки по-долу спирахме пред едно западнало едноетажно помещение, боядисано в безличен, неопределен тъмен цвят. Това беше постоянното ни свърталище-бар, където отидохме през първата ми вечер като командир на „ТЮЛЕН-група 6“. Барът работеше след полунощ и принадлежеше на Ордена на братството на тюлените и групите за подводна диверсия. Вътре, в двете оскъдно обзаведени стаи, бяха разположени игрални автомати, маси за игра на карти, два бара и микровълнова печка за сандвичи и пици. Беше пълно и с приятелски настроена тълпа действащи и пенсионирани водолази десантници, обожателки на тюлените, приятелки, а от време на време и по някоя съпруга. Заведението работеше през цялата нощ и ако може да се говори за място, в което е създадено единството на „ТЮЛЕН-група 6“, то това място е барът на братството през първите три седмици на месец септември 1980 година.