Тед побесня. Но аз натиках мерцедесите в устата му, затворих я, раздвижих челюстите му и го накарах да преглътне.
В промеждутъците между спречкванията с Тед отивах при хората си, които напредваха в тренировъчния цикъл. Към средата на месец октомври всички бяха квалифицирани за скачане с парашут от големи височини и ниско отваряне (включително и старшина Мак, който е трябвало да бъде теглен по рампата на самолета при първия му скок). Бяхме започнали работа и върху бързото спускане по въже — така шестима мъже могат да кацнат върху палубата от височина двадесетина метра за по-малко от четири секунди.
Въжетата, които използвахме, бяха английски — меки синтетични въжета от изкуствена материя с опакова оплетка, които ни позволяваха да забавяме с ръце падането си. За разлика от спускането на рапел, при което се използва въже, закрепено към обезопасителен колан, бързото слизане по въже беше просто едно контролирано падане. Ако искахме да слезем по въжетата на кърмата на някой бързодвижещ се кораб, хеликоптерът ни се доближаваше отзад на височината на морските вълни, за да не бъде забелязан. Звукът му се маскираше от самия кораб. След това, в последния момент, хеликоптерът се издигаше бързо над кърмата, започваше да кръжи, докато двете въжета бъдат ритнати надолу и шестима мъже се спуснат по тях, а след това се обръщаше и изчезваше.
Този метод изискваше синхрон до части от секундата и първокласно летене. Пилотът трябва да компенсира промяната в теглото при хвърлянето на въжетата и спускането на хората по тях. Освен това той трябва да се движи заедно с океанските вълни. Вълнение от метър и петдесет може да означава доста неприятно падане от три метра от края на въжето, ако пилотът се осере.
Обучението по стрелба също напредваше: с всеки изминат ден групата ставаше все по-точна. Отначало аз можех да се меря с всички. Сега аз бях този, който купуваше бирата след прекараните два часа на стрелбището. Седемчленните екипажи на лодките стреляха толкова много (по около три хиляди куршума седмично), че някои от пистолетите „Берета“ започнаха да се напукват в основата на изхвъргача и се наложи да бъдат променени от производителите дотолкова, че на практика „ТЮЛЕН-група 6“ използваха направени по поръчка пистолети.
Не всичко вървеше гладко. В Еглин претърпяхме и първия нещастен случай. Всичко стана по време на обучение по стрелба с истински патрони. Прочиствахме стаи. Жертвата беше младеж, когото ще нарека Дони Лий. Американец от китайски произход — единственият в „ТЮЛЕН-група 6“.
В един отдалечен ъгъл на базата в Еглин построихме ред помещения от греди с опънат между тях брезент, за да наподобим стаи. Те можеха да бъдат преподреждани, както желаехме — големи, малки, правоъгълни, квадратни, трапецовидни, — имаха и колове за вратите от шперплат. Вътре в брезентовите стаи поставяхме мишени силуети, които представляваха заложниците и терористите. Целта на упражнението беше двама тюлени да влязат в стаите и да ги „прочистят“, като убият лошите, без да нараняват заложниците. Обучението беше нещо обичайно за групите за спасяване на заложници. Разбира се, Чарли Бекуит беше използвал почти същия метод за обучение на група „Делта“ преди няколко години.
Идеята беше да се подобри скоростта на стрелците и да се изостри интуицията им. Човек, който не може да различи един лош от един заложник в разстояние на секунда, не ни е от полза. Цивилните разпознават добрите от лошите за около една осма от секундата. Специалистите в борбата с тероризма трябва да действат за стотни от секундата и решенията им да бъдат както инстинктивни, така и правилни.
Освобождаването на заложници е също прилежно разработено учение. Движения за част от секундата бяха репетирани в продължение на месеци във всевъзможни комбинации, така че ако се случи „А“, хората ми инстинктивно да отговорят с „Б“. През онзи ден започнахме стрелба с револвери. Това е важно, защото носехме револверите със свалени предпазители и стреляхме на автоматична стрелба.
След едно прекъсване групите преминаха на „Берета“. Това са полуавтоматични пистолети с двойно действие. При прочистването на стаи ги носехме с вкаран в цевта куршум и вдигнат ударник, което ги правеше пистолети с единично действие. Силата, необходима за стрелба с пистолет в режим на единичен огън, е значително по-малка от режим на двойно действие. Освен това променихме и реда, по който хората влизаха през вратата. Обикновено двама тюлени нападаха вратата в един и същи ред. Но понякога нарочно разменяхме местата им, защото в реалността законите на мистър Мърфи винаги влизат в действие. Искахме да бъдем готови за това, което ще се обърка, защото то неминуемо ще се обърка.