Пък и не само той. Секретността около „ТЮЛЕН-група 6“ се отразяваше на личния ми живот повече от всяка друга работа, която бях вършил досега. Кати не можеше да се радва на нито едно от светските предимства, с които се ползва съпругата на командващ офицер, каквито са първенството в базата, почитта на по-младите съпруги и известна показност. Аз бях свръхсекретен. Бях на път. Тя не само беше откъсната от нормалните служебни клюки, но и оставаше сама през по-голямата част от времето. И когато командвах „ТЮЛЕН-група 2“, пътувах доста време. Тогава тя имаше възможност да споделя грижите си с други млади майки. А сега беше по-възрастна от повечето офицерски съпруги, децата ни бяха тийнейджъри и не се нуждаеха толкова от нея. Тя не знаеше нито какво правя, нито пък можеше да говори за малкото неща, за които се досещаше. В резултат на всичко отношенията ни бяха лоши.
Дърпахме се за всяко нещо. Отчуждихме се. Къщата беше мястото, където оставях чантите си, давах прането си и престоявах два дни. Това не беше дом. Но нямах намерение да позволя личният ми живот да влияе на службата. Човек не може да позволи чувствата към жена му и децата да надделеят, когато трябва да свърши някоя работа. Ако позволява, той става разсеян, а разсеяността ми можеше да причини нещастни случаи.
Не става дума за това, че един брак минава през хиляди перипетии. Такива проблеми имат командващите офицери в бойни единици като „ТЮЛЕН–6“. Чарли Бекуит и Катрин съумяха да преживеят създаването и разпределението на група „Делта“ без проблеми. Бракът на Пол Хенли устоя на образуването на „ТЮЛЕН-група 6“. Но слабите бракове като моя вероятно са обречени. Пък и да си призная, по онова време съвсем не бях грижовен съпруг.
Разбирам, че създавах големи грижи на жена си. Зная, че й причинявах „военноморско главоболие номер шест“. Самият факт, че „ТЮЛЕН-група 6“ беше секретна единица, предизвика достатъчно проблеми, за да побелее косата на всеки административен офицер.
Официално „ТЮЛЕН-група 6“ дори и не съществуваше. Може и да съм бил командващ офицер, но нямах кого да командвам. По документи фигурирах като директор на изследователска станция в района на Тайдуотър, около тридесет мили от Норфолк. На второ място: „ТЮЛЕН-група 6“ беше на път почти сто процента от времето. Нито една военноморска бойна единица не беше прекарвала толкова голяма част от времето си в пътуване. Групата отсядаше предимно в цивилни заведения. Употребявахме — и злоупотребявахме — коли под наем, търговски транспорт (като така превозвахме оръжията си) и се записвахме в хотелите и мотелите, без да използваме военните си идентификационни документи. Може и да сме се обучавали в Еглин, но живеехме в различни хотели в района вместо в самата база. Бюрократите тъпанари скимтяха. Казвах им да си заврат оплакванията в задниците.
Материално-техническото обезпечаване на „ТЮЛЕН-група 6“ се превърна в административен и счетоводен кошмар. Представете си, че се опитвате да направите сметката на осемдесетина типове, които пътуват двадесет и девет дни в месеца под фалшиви имена. Имаше голям брой квитанции, купища купони и пачки с искания, които трябваше да бъдат осчетоводявани. Объркването се подсилваше и от това, че работехме най-вече с пари в брой, за да не оставяме следи с документи (в края на краищата ние бяхме секретна група). А когато пътувахме по заповед на военните, използвахме фалшиви документи за идентификация, знаци на несъществуващи поделения и подписвахме фактури с всевъзможни имена — все чужди. Тези неща, изглежда, причиняваха перманентна уртикария на бюрократите от Военноморските сили. От личен опит зная, че на Тед Лайънс причиняваха „главоболие номер шест“.
Дори и когато не пътувахме като търговски лица, създавахме проблеми на Военноморските сили. Военновъздушните сили тъкмо бяха започнали да внедряват гигантския транспортен самолет Ц–5А и той можеше да поеме цялата група заедно с оборудването, докато пътуването със самолетите Ц–130 и Ц–140 изискваше използването на няколко самолета, а всички ние трябваше да пристигаме по едно и също време. Нали си спомняте — сплотеност на групата. Оттренирахме няколко натоварвания в самолет, а след това поръчахме един Ц–5А и накарахме Военновъздушните сили да ни закарат до Луизиана, където кацнахме на резервна военноморска база отвъд Ню Орлиънс.
Не се занимавахме с дреболии като предупреждение или искане на „разрешение за кацане, сър“. Базата разбра за нас, когато нашият Ц–5А — а той е дяволски голям самолет — се изсипа, изрулира и спря, предният му край се отвори и половин дузина коли и камиони, пълни с мърляви типове, които размахваха автомати, се изтърколиха през портала, без дори да кажат едно „здрасти“.