След това принц Валиънт ставаше и казваше:
— Това, което командващият офицер иска да каже, е… — и разясняваше бръщолевенията ми, като поясняваше, че всъщност има само предварителни указания и че все още нищо не е решено и т.н., и т.н., и ме караше да спра да се пеня и да се правя на глупак. Нещата станаха толкова лоши, че се наложи да се обадя на Обединеното командване и да се оплача от това, че отново и отново ни дърпат нашийника. Не исках повече учения. Исках първата вечер на група „Браво“ в реката при брода Джулиет. Исках остров Ло Ло. Исках Осми взвод при Чау Док. Исках „ТЮЛЕН-група 6“ да иде и да застреля няколко теснооки.
Нямаше да се занимаваме с убийства и в Иран. Беше направена сделка и докато Джими Картър летеше обратно към Плейнс, Джорджия, в деня на встъпването си в длъжност през 1981 година, заложниците бяха освободени от петдесет и тримата шиити терористи. Свърши се с първоначалната ни мисия като част от втория опит за спасяване на заложниците. Останахме само с антитерористичната си роля.
Сметнах, че най-после е ударил и нашият час през януари 1981 година, когато една пуерториканска терористична организация, наречена „Мачетероси“, взриви няколко самолета в Сан Хуан. От Обединеното командване ме информираха за откраднато ядрено устройство и за някакво морско разположение — остров Виекс, където бях се обучавал като водолаз десантник. Положението изглеждаше обещаващо. Съществуваха всички изгледи: свежа разузнавателна информация от Агенцията за национална сигурност, свикване на тюлените в реално време и нощен скок на 56 души от голяма височина с ранно отваряне на парашутите и летене в продължение на десет мили до целта. Такова нещо никой не беше правил досега.
Събрахме се. Заминахме. Но и Виекс се оказа поредната суха тренировка, поредното учение — те го наричаха „пълна схема на мисията“.
Когато в деня след връщането си от Пуерто Рико с Пол седяхме в бара на Братството, ми хрумна, че на хората ми може да се отрази много добре, макар и да е вредно за кариерите ни, ако организираме нападение с истинска стрелба на щаба на Обединеното командване.
Пол изпразни бирата си и поръча още по една.
— Не се тревожи, шефе, скоро ще ни излезе късметът.
Глава 20
Доста време мина, преди на „ТЮЛЕН-група 6“ да й излезе късметът. Независимо от нееднократните речи на президента за това, че терористите може и да бягат, но не могат да се скрият, между месец октомври 1980 година, когато се образува „ТЮЛЕН-група 6“, и месец юли 1983 година, когато предадох командването, имаше стотици инциденти с терористи и САЩ не направиха почти нищо, за да ги пресекат. И не защото нямахме хората или способностите да го направим. „ТЮЛЕН-група 6“ можеше да проведе предварителни атаки срещу терористите, ако съществуваха стабилни разузнавателни сведения за предстоящо нападение над някоя американска цел. Фактът, че имаше толкова много атаки без ответната дейност от страна на „Шестицата“, показва, че или нашият разузнавателен апарат е безвъзвратно оплескан и не е в състояние да открие информацията, необходима за провеждането на началния удар, или че администрацията нямаше смелостта и желанието да действа.
В допълнение Роналд Рейгън виждаше тероризма през собствената си идеологическа призма, вместо да го разглежда през чистото стъкло на воините. Виждаше терора като вторичен продукт на борбата между Изтока и Запада, като форма на войназаместител, обявена от Съветския съюз на Запада, а не като на много по-злокобни борби на анархията срещу реда, на една култура срещу друга, на психопати срещу обществеността — война, която ще надживее студената война. Грешеше.
Затова „ТЮЛЕН-група 6“ тренираше, репетираше и се упражняваше — и всичко това под пълна пара. Но това не беше истинска антитерористична дейност. Играехме си по влакове, самолети и автомобили. Отивахме с колите до Вашингтон и упражнявахме спасяване на заложници от влак в метрото — столичните власти позволиха на „Делта“ и „Шестицата“ да си поиграят една вечер в новата част на метрото, след като то затвори. Посещавахме Атланта и нападахме различни видове самолети в Централната база на „Истърн еърлайнс“. Реквизирахме част от една състезателна писта-път в Калифорния и прекарахме няколко седмици в усъвършенстване методите на каскадьорското каране — всеки трик от завоите на 180 градуса до контролирани челни удари.
Отидохме на школа по алпинизъм — хората ми станаха толкова добри в катеренето по разни неща, че когато се регистрирахме в хотели и им казвах да се прибират по стаите си, често пъти го правеха по външните фасади на сградите. Групата ходи до Германия за съвместни упражнения с командосите от GSG–9 на генерал Рики Вегенер. Играехме на войници с англичаните, французите и италианците. Но не сме правили нищо действително.