Следвах рамото на Трейлър. Пистолетът му, „Смит и Уесън“, беше зареден и готов за стрелба. Забелязах някакво движение зад едно електротабло, което не се виждаше добре от дима на гранатата.
Инстинктивно Трейлър завъртя пистолета си и изпрати три от специалните куршуми с боя.
— Умри, копеле гадно!
На гърдите на един от лошите се появиха три червени звезди. Вдясно от него забелязах движение. Швабският партньор на Трейлър завъртя своя ХК П–7 и очисти терориста с два 9-милиметрови восъчни куршума, които попаднаха в гърлото му. Дори и с подплънките, които носеше, този кучи син щеше да има проблеми с дишането в продължение на около два дни.
— Чисто е — обяви Трейлър по радиото. Сега Карлос, Змията, Хо-хо-хо, Рич, Коня и останалите започнаха последователно почистване на стая след стая в главните помещения на кулата. Свързах се по радиото с влекача и лодките и им казах да се съберат на едно място. Дочух няколко разпокъсани изстрела от пистолети и картечници.
— Имам заложници. Живи. — Това беше гласът на Лари Насипното злато. — Но са минирани.
Мамка му! Минирани. Къде, по дяволите, е детонаторът? Дали е електрически или с радиоуправление? Дали… Гласът на Пустър се намеси:
— Спипах минетчията с детонатора — беше заспал и скрил детонатора под дюшека. Развързвай ги, Лари.
Прекратихме учението в 07,30 часа. Съдиите (трима германци и трима американци) обобщиха резултатите: убити двама от лошите, ранени трима, заловени осем. Двама от добрите ранени. Дванадесет заложници освободени, без да има ранени. С една дума, прилична работа като за сутрин.
Намерих Рики в столовата — обработваше една чиния със супа от волска опашка, от която се вдигаше пара, и парче черен хляб, обилно намазано с бяло германско масло, а до лакътя си имаше чаша черно кафе.
— Приятно ли е, хер генерал?
Той ме погледна със злобна усмивка.
— Ja, презерватив такъв. Сутринта беше интересна. Напредвахте добре. — Млъкна, за да лапне една голяма лъжица супа. — Но тези упражнения винаги ми отварят голям апетит. А на теб? — попита той и загриза хляба.
А на мен? Стоях в гумения костюм с ожулени и замръзнали пръсти и болки в ставите, а от брадата ми се сцеждаха капки вода. Бях се облекчил в костюма си, което е честа практика по време на операции, и миришех на клозет.
— Ти, негодни кучи сине, духач и миризлив лайнен мозък, надуто, префърцунено, шибано нацистко швабско копеле! Седиш си тук и сърбаш шибаната супа с шибания хляб и си пиеш горещото шибано кафе, докато шибаният ми задник замръзваше в шибаното Северно море, и ми задаваш този въпрос? Да ти го начукам, хер генерал!
Той се засмя гръмогласно:
— На мен ми се струва, презервативе, извини ме за грубостта, че тази сутрин ти си този, на когото го начукаха.
Кучият син имаше право. Но пък той носеше звездите, а аз — белезите.
Наистина след посещението при GSG–9 бяхме измръзнали и ни болеше. Но пък поне ни се падна да си играем с хора, които ни харесваха. Малко след завръщането ни в Щатите бях извикан в Щаба на Обединеното командване, за да ме уведомят, че част от „ТЮЛЕН–6“ е необходима за тайна операция в Ливан. Никак не харесвах ливанците.
Но през зимата на 1982 година в Ливан имаше американско военноморско подразделение, което беше част от международните сили, изпратени там след кланетата в бежанските лагери Сабра и Шатила; през миналия септември хора от фалангистките милиции си бяха отмъстили за убийството на чаровния си водач Башир Гамайел чрез избиването на около хиляда невъоръжени палестински мъже, жени и деца.
Ето защо Щабът на Обединеното командване и — без особено желание — Държавният департамент бяха решили два намалени по състав екипажа от „ТЮЛЕН–6“ (дванадесет човека вместо четиринадесет) да бъдат внедрени тайно в Бейрут. Мисията ни се състоеше в оценяване на възможни терористични заплахи срещу американски цели, проучване на посолството и охраняващите го морски пехотинци и предлагане на подобрения. Както се беше случвало често и преди, тръгнах малко преди Коледа.
Избора направих внимателно. Разбира се, ще взема Пол и Херцога. Сметнах, че Джу Индианеца ще пасне. Включени бяха и Златните близнаци, както и Змията, Коня, Пръстите, Пустър и едрият, брадат кучи син, когото наричах Хо-хо-хо, защото се смееше по този начин. Също така взех и любимия си младши редник за пушечно месо Рич Бебето. (Казах му, че ще се нуждаем от някой доброволец в случай, че се наложи да хвърлим някого на вълците. Той попита дали да доведе и малката си Червена шапчица. „Ако тя наподобява чалма, вземи я“ — отговорих му аз.)