Напъхах багажа както трябва и след несигурен завой таксито излезе от района на летището. Преминахме през две пътни блокади и тръгнахме на север по магистралата, която влизаше в града. Две коли „Волво“, които, изглежда, се състезаваха на стотина метра пред нас, внезапно се удариха и отскочиха настрани. Едната зави натам-насам, обърна се на сто и осемдесет градуса и спря. Другата се отклони към банкета и с хлъзгане се закова на място. Шофьорите излязоха с пистолети в ръце. Абу Саид настъпи газта и профуча покрай стрелците. Добре дошли в Бейрут!
Пропуснаха ни през пост на Морската пехота, охраняван от момчета с розови бузи и незаредени автомати. Едно от идиотските „правила за влизане в бой“, обнародвано от бюрократите във Вашингтон, гласеше, че морските пехотинци нямат право да се защитават. Обърнах се и погледнах назад. Постовите бяха лесна цел. Погледнах отново напред и пред мен се простря крайградската картина на бомбардирани, изтърбушени сгради.
— „Бурж ал Баранеш“ — палестински лагер — обясни Абу Саид, докато минавахме през него. — Израелци не харесва.
Свърна вляво на едно кръстовище, зави надясно и заобиколи по неразрушената част на едно кръгово движение. Върху табелката на сградата вляво прочетох, че току-що сме подминали кувейтското посолство. Минахме и край нещо, приличащо на футболен стадион.
— Спортен център — обясни Абу Саид. — Организация за освобождение на Палестина използва за склад за оръжие. Израелци бомбардирали. Сирийци стреляли с танкове. Всеки — „бум-бум“.
Продължихме напред. Пейзажът вдясно от мен беше осеян с хаотично разпръснати, плоски като палачинки къщи.
— Лагер Шатила — обясни шофьорът. — Kataeb — Фалангисти… — Той прокара пръст през гърлото си. — Убили много палестинци тук.
Свихме вляво, след това вдясно по един малък път с коли, паркирани в две редици, а отстрани на пътя имаше блокове, преживели войната без много големи щети. Отново направихме S-образен завой и изведнъж пред мен вдясно се разкри великолепен изглед на синьо-зеленото Средиземно море. Дори и след всичките разрушения изгледът беше впечатляващ — този град трябва да е бил невероятно красив, преди ливанците да решат да извършат национално самоубийство. Отпуснах се на облегалката. След неколкостотин метра таксито беше разлюляно от силен гръм и трус, последван почти веднага от експлозия с опасен звук някъде зад нас. Обърнах се и видях черно-кафяв дим, издигащ се от жилищната зона, която тъкмо бяхме напуснали.
— Какво беше това?
Абу Саид се качи върху тротоара и спря. Излезе, погледна назад към пушека и с небрежен тон каза:
— Бомба в кола. Опасно.
— Няма майтап.
Върна се в таксито и се наведе над кормилото, затвори вратата с рязко движение и включи на скорост.
— Няма майтап, habibi.
С много усилия се изкачихме по стръмна, тясна улица, която прорязваше каньон в някакъв жилищен квартал, разположен на хълма. След това се спуснахме в слалом от другата страна, като се промъкнахме на косъм между пешеходците и паркираните автомобили, когато двойка пожарни коли с виещи сирени се понесоха срещу нас, без да обръщат внимание на насрещното движение. Последва друг, още по-стръмен хълм. Най-после таксито спря пред входа на хотела с хриптене и с виеща се от радиатора пара. Дадох на Саид Абу Саид банкнота от сто ливански лири. Той се поклони и се усмихна.
— Shukran, habibi. Желая ви приятно прекарване — спокойно.
— Благодаря, Абу Саид — наведох се, за да измъкна багажа си. — Ще ми трябва шофьор за няколко, дни. Ти свободен ли си?
Той кимна утвърдително и каза:
— Триста щатски долара на ден и по петдесет за всяко преминаване на Зелената линия под обстрел.
— Двеста и петдесет на ден и по петдесет за всяко прекосяване на Зелената линия под обстрел, но без да ни улучат — протегнах ръка аз.
— Дадено — засмя се Абу Саид. — Да ви чакам ли сега, habibi?
— Не. Ще се видим утре сутринта в осем часа. За днес искам да се настаня, а след това ще ида да разглеждам града пеш.
Вдигнах чантите, влязох във фоайето на хотел „Комодор“ и ги оставих пред гишето на рецепцията. Насреща вляво видях приятен на вид бар, облицован с червена пластмаса, със стъклени врати, които, стори ми се, водят към плувен басейн отново с бар.
„Комодор“ беше реномиран световен хотел. Той беше журналистически хотел в европейски стил: рай за сметките с разходите. Сметките от бара се превръщаха в сметки за пране, ресторантските квитанции се превръщаха в сметки „Телекс“ или „Международни телефонни разговори“. Същите неща се правеха и със злато и скъпоценности — можеха да бъдат закупени за гостите и да се впишат като сметки за стаи. Дори и винарската изба беше известна: сервитьорът на „Комодор“ можеше да донесе почти всичко, стига да има време да уреди отпечатването на етикетите.