— Най-добро кафе в Бейрут. Кафене на мой братовчед.
— Страхотно. Сега, Абу Саид, моля те, бъди така добър да дойдеш с мен. Нуждая се от твоите напътствия и съвети.
През този ден вездесъщият Абу Саид ми помогна да си намеря два апартамента — един за моето „бюро «Новини»“ и един за „фотографите“ и „техниците“ ми, които щяха да пристигнат на следващия ден следобед. Платих месечен наем плюс наема за още един месец като бакшиш — всемогъщият подкуп за бързо свършена работа, който помага в целия Среден изток. И така се сдобих с два комплекта ключове. Освободих стаята си в хотела и оставих чантите си в по-големия апартамент. Наех и един от безкрайно многото братовчеди на Абу Саид за втори шофьор. Вече разполагах с два псевдошевролета и двама мустакати шофьори на име Абу Саид и затова започнах да ги наричам такси „Алфа“ и такси „Браво“.
На третия ден привечер групата ми пристигна непокътната. Прибрах Херцога, Лари, Франк и Рич Бебето от летището, взех Пол, Змията и Коня от „Мюзиъм Кросинг“ и отидох с трудности до хотел „Самърланд“, който се намираше близо до плажа в северна посока от Шатила. Джу, Хо-хо-хо и Пръстите провеждаха съвещание в бара. Необходими ми бяха три часа, за да ги откъсна от трите млади приятни създания, които желаеха да се присъединят към нас за вечерта.
Апартаментите скривалища едва ли можеха да бъдат по-добре разположени. Единият се намираше на каменния път, на не повече от шестстотин метра от американското посолство. Това беше четиристаен апартамент на третия етаж и гледаше на север към Средиземно море и част от Джуния — укреплението на маронитските християни. Вторият апартамент се намираше близо до главната квартира на „Уницеф“. Беше по-малък, но удобен и ни позволяваше лесен достъп до задната врата на посолството.
Средствата за комуникация бяха важни. В багажа на Херцога имаше няколко радиоапарата и организирахме три отделни комуникационни мрежи. Едната беше предназначена за свръзка между двата апартамента, другата за обаждане от улицата с помощта на миниатюрни приемо-предаватели. Дори си имахме и портативни телефони за спътникова комуникация и спътникова чиния, с помощта на които можехме при нужда да разговаряме директно с Щаба на Обединеното командване. Вечно предпазливият Херцог беше донесъл и нова играчка — ръчен апарат за кодиране на речта. При използване се набира шифровъчен код, след което съобщението се записва на лента. При обаждане по телефона — може и от улични автомати, хотелски телефони и прочие — се възпроизвежда записът от лентата в слушалката. Получателят записва съобщението и използва същия цифров код, за да разшифрова съобщението. Комбинацията може да бъде сменявана ежедневно, а дори и ежечасно, ако е необходимо.
Параметрите за работата ни бяха строго ограничени. В посолството знаеха, че ще идва група за проучване от щаба на Обединеното командване, но загубените диплотъпаци не искаха да имат нищо общо с нас. Според тях безопасността на посолството беше окей и първокласна и нямаше място за тревога. Време беше да се веселим и да пеем „ла-ла-ла“.
Майната им! Ще трябва да ги спасяваме напук на самите тях.
Разделих групата на двучленни екипи — плувни двойки. Пол и Херцога, Змията и Пустър, Златните близнаци, Рич и Хо-хо-хо и Джу и аз. Мисията ни беше да проверим дали съществува заплаха от терористи и ако има такава, как може да бъде блокирана. Знаехме, че морските пехотинци биваха обстрелвани от снайперисти от шиитските бедни квартали срещу летището и затова изпратих Пол и Херцога да разузнаят зоната от една страна, а Златните близнаци трябваше да видят гледната точка на хората от другия край, за да определят целите си. Змията, Пустър, Джу и аз щяхме да се съсредоточим върху посолството. Останалите две двойки имаха задачата да обикалят насам-натам и да преценяват настроенията в града, за да се опитат да определят зоните с повишена опасност.
Мамицата му! Целият град беше една зона с повишен риск. На следващата сутрин Джу и аз отидохме на кратка разходка из спретнато нагласените пътеки, които пресичаха Американския университет в Бейрут, намиращ се зад посолството. Джу носеше фотоапарат с автоматично фокусиране и за минувачите той беше просто поредният задник, който снима разни неща. Но това, което всъщност вършеше, беше класическо оценяване на цел: произвеждаше визуален „разказ“, показващ до каква степен не е защитена задната част на посолството и колко лесно може да се проникне в него от всяка страна.