Човек не можеше да не хареса Хартман. Може и да не е бил тюлен, но владееше езика на морската пехота, което включваше арсенал от каруцарски псувни, освен това е бил и разпределян на работа в ядрена подводница. Това означаваше, че винаги можеше да бъде водач на патрулите — в края на краищата беше единственият между нас, който излъчваше светлина в тъмнината. Тъй като поддържахме старата традиция да се надстрелваме за бири и обеди, най-доброто от всичко беше, че той се явяваше редовен източник на пиене и храна за нас (докато не се научи да стреля, което му отне около месец).
От „Шестицата“ откраднах майор Херцог за заместник-командир на „Червената клетка“, както и лейтенант Трейлър Корт. Бих искал и Пол Хенли да се присъедини, но го бяха изпратили на друго място и не беше свободен. Редниците бяха Пустър Петела, Коня, Змията, Бузестия, Хо-хо-хо, Златните близнаци Франк и Лари, един тип, когото наричах Минкстър, един умник, известен като Арти Ф, и любимият ми специалист сапьор и оръжейник Док Тремблей. Не се наложи да ги убеждавам твърде много да дойдат да играят с мен. Досега имаха по-малко часове, прекарани в обучение и повече в писарска дейност, подстригване и игра на футбол. Командният офицер не харесваше как момчетата пиеха и вилнееха. Змията отново искаше да носи обеца. Рич Бебето, който смяташе, че всички офицери са задници, се оплакал гласно от бумащината. Получил отговор, че ако не му харесва, може да напусне. Той напусна — и попадна право в ръцете ми. Останалите дочуха, че събирам нова група и дойдоха един след друг — „Тате, искам и аз да играя.“
Идването им беше класически пример за това как корабите напускат потъващия плъх.
Освен това имах идеалната работа за любимите си мърляви типове. След почти една година, прекарана в подготовки, писане на паметни записки за щаба и борба с бюрокрацията, най-после можех да събера бойците си и да изрека тайните думи: „Ще бъдем терористи.“ За такива воини сектанти задачата беше идеална. Освен че поддържахме квалификациите си от „ТЮЛЕН“ за плуване под вода, парашутизъм и диверсия, ние бяхме оставени на спокойствие. Нямаше официален цикъл за обучение, нито организирана програма. Всеки човек беше отговорен за собственото си състояние на готовност и боеспособност.
Личното ми положение също беше сладко. Независимо от оценките „Н“ и „I“ в рапортите ми накрая бях произведен полковник през февруари 1985 година. Досието ми, за което имаше известни противоречия, беше разгледано от адютанта правист на Ейс Лайънс, полковник Морис Сайнър. Сайнър беше прекарал стотици часове в продължение на пет месеца, изучавайки докладите за годността ми и претегляйки плюсовете и минусите. По негово мнение (и въпреки напрегнатите антагонистични задкулисни игри на бригадните генерали, занимаващи се с войната със специални методи от Западното и Източното крайбрежие, както и голям брой полковници и генерали с една и две звезди, с които се бях спречквал) аз имах правото да бъда повишен в звание. Ейс, който извършваше всичко по устав, изпрати констатацията на Сайнър на адмирал Рон Хейс, заместник командващия военноморските операции, който след съгласието с констатациите на Сайнър от страна на хората си одобри повишението ми. По-късно Ейс щеше да ми каже:
— Дик, това е единственият случай, в който системата работи изключително в твоя полза.
И не беше далеч от истината.
Временно или не, притежавах четири нашивки. Имах и политическа сила: работех за Ейс Лайънс и чрез него — за командващия военноморските операции. Според собственото ми тълкуване на положението не приемах ничии заповеди и не търпях глупостите на никой друг. Бях опиянен от себе си — безсмъртен по същия начин, както преди смъртта на Ришър, — чувствах, че групата ми е имунизирана срещу апаратчиците, бюрократите и силно заразния вирус на кретения, който поразяваше такава голяма част от Военноморските сили. Що се отнасяше до мен, не съществуваше генерал с една, две или три звезди, освен главнокомандващия, който да може да ни пипне. Приятелите ми ме обвиняваха, че живея в свят от фантазии, но това ме устройваше.
„Червената клетка“ беше включена към състава на Пентагона, но всъщност щабът ни се намираше в един бар в източната част на Дюк стрийт. Барът се наричаше „При Макгий Стрелеца“ и в него хората от взвода се събираха почти всяка вечер, за да пият, да буйстват и да се будалкат помежду си. Аз нямах много други занимания: през 1985 година се разделихме с жена ми. Решението беше правилно. Аз и Кати се бяхме отчуждили един от друг. Вече нищо не ни свързваше. Бях насочил вниманието си изцяло върху работата. Това означаваше, че пътувах почти през цялото време. Когато най-после се прибирах у дома във Вирджиния Бийч — Кати беше отказала отново да се мести във Вашингтон, — предпочитах компанията на тюлените пред тази на жена си и намирах извинения да се прибирам късно и да излизам рано. Прекарвах доста време из половин дузината барове на Вирджиния Бийч, където се навъртаха тюлените. Вечерята в дом Марчинко в редките случаи, когато се намирах там, преминаваше в неловка и болезнена тишина. Когато бяхме заедно, се чувствахме разделени от толкова дълбока пропаст, че Кати сигурно се е радвала на отсъствията ми. Децата бяха големи и можеха да приемат раздялата.