За моряци ми се струва, че използвахме много дърва по време на обучението. „Дърва ли?“ — питате. Дънери. Големи дънери. Дълги дънери. Тежки дънери. Тичахме по плажовете и ги носехме над главите си. Прескачахме купища от тях. Използваха ги за построяването на особено неприятния полигон с препятствия на базата на Военноморските сили в Литъл Крийк, който с любов наричахме Мръсната дума.
Мръсната дума се състоеше от различни по височина и диаметър дънери, забити в земята. Целта беше да се придвижваме по тях, без да падаме и без да докосваме земята. Дънерите бяха раздалечени по доста изобретателен начин, така че дори човек да може да скочи достатъчно високо до следващия, ще установи, че не може да скочи достатъчно далече. Или ако може да скочи достатъчно далече, изглеждаше невъзможно да скочи на нужната височина. За инструкторите това беше начин да открият кой от нас има достатъчен стимул, позволяващ му да покачи количеството адреналин, което да му помогне да издържи докрай. За нас стимулът се състоеше в опита да достигнем следващия дънер, без да си счупим вратовете или краката или пък да не скочим твърде далеч и да се разпорим на грубия край на дънерите.
Освен това инструкторите поощряваха и съревнованието между екипажите на лодките. Състезавахме се в плуване, надбягване с лодки и бягане по суша. За разлика от взводовете на тюлените, които се състоят от четиринадесет души, в групите за подводна диверсия всеки взвод беше съставен от двадесет души. Това беше броят на хората, необходими за провеждане на разузнаване във верига с дължина 1000 метра на плаж с размерите на батальон морски пехотинци. Взводът от двадесет души е бил измислен при създаването на първите групи за подводна диверсия във Форт Пиърс, Флорида, през лятото на 1943 година. Продължиха да съществуват до 1983 година, когато водолазите, а и всички други бяха превърнати в тюлени.
Тюлените са по-тънички. Взводовете им се състоят от два седемчленни екипажа на лодки — във всеки има по шест редници и един офицер. Седем са, защото това е бройката на едно от най-основните средства за транспорт на тюлените. Надуваемата лодка поема седем души и бойното им оборудване. Могат да бъдат хвърляни от самолети като гумени патета или пускани от подводници и затова са удобни за подмолни или тайни операции. Тюлените използват ЛТНТ, или лодка за тактическо нападение тип „ТЮЛЕН“, която е с дължина осем метра и половина, от фибростъкло, задвижва се от двигатели „Меркурий“ с мощност 110 конски сили и е въоръжена с картечници 50-и калибър, както и други смъртоносни неща. Китоловните кораби от тип „Бостън“ бяха четириметрови съдове, които счетохме полезни за „ТЮЛЕН-група 6“. На последно място са КДС, или четиринадесетметров кораб за десант, средноголям, който можеше да бъде въоръжен с минохвъргачка и беше от голяма полза във Виетнам.
Независимо от всичко минималният брой на транспортните средства, надуваемите лодки и основният екипаж тюлени на лодките — седем души — са останали непроменени от създаването на тюлените през 1961 година. Тези неща все още се използват в „ТЮЛЕН-група 6“. Запомнете тези цифри. Ще ги срещнете отново.
Неделята, когато започна петата ни седмица, донесе видима промяна в настроенията из бараките. Обикновено аз и Макдоналд прекарвахме съботите си в излежаване на плажа и в пиене на бира. Но този ден беше различен. Останахме в бараките и гледахме как двама, които бяха карали курса и преди, но не бяха се „дипломирали“ по една или друга причина, си бръснеха главите и след това ги боядисваха в червено.
— Чудя се какво е това, което не знаем, а те го знаят — казах на Кен.
Разбрахме малко след полунощ. Инструкторите ни изхвърлиха от леглата, свиреха със свирки и ни налагаха с весла. През следващите шест дни не можахме да спим повече от два часа нощем. Добре дошли в адската седмица.
Аз имах проблем през адската седмица: бях се продрискал. Вероятно в днешните Военноморски сили това ще бъде достатъчно, за да ме освободят. През 1961 година не беше така. Не спираха за нищо. Решението беше в скоростта. Когато ме юркаха нагоре-надолу по плажа, открих, че ако тичам достатъчно бързо, миризмата на това, което се стичаше надолу по краката ми и влизаше в обувките, оставаше назад, за да й се наслаждава следващата група.