Биваше си го. Изкарваше акъла не само на офицерите, а и на всички останали, включително и на мен. По времето на първото ми плаване из Карибско море с Групата за подводни диверсии 21 радиото на един от корабите ни се повреди точно преди да започнем маневри. Наистина аз съм бил радиооператор, но не и специалист по електроника. За Барет обаче това нямаше значение.
— Марчинко, блеещо копеле такова, размърдай си скапания, мършав, шибан задник и ела тук! — изръмжа той.
Размърдах си скапания, мършав, шибан задник. Не можеш да не се подчиниш, когато Барет ти нареди.
— Скапаняк, да оправиш това скапано, шибано радио до утре, когато трябва да се качим на скапания кораб, или така ще те заритам в скапания задник, че ще ти мине чак след една седмица!
— Слушам, старшина! — Не можех да различа транзистор от резистор или филтър от лампа, но разтворих схемата и работих цяла нощ. И досега не зная как, но на следващата сутрин проклетото радио работеше.
Не че се притеснявах от Барет, който щеше така да ме рита по задника, че да ми мине чак след една седмица — а той беше напълно способен да го направи. Работата беше там, че той можеше да предизвиква хората и да ги кара да вършат повече от това, което са смятали, че могат.
Когато някой кажеше на Барет: „Старшина, това не е възможно“, той го оглеждаше внимателно отгоре надолу и отдолу нагоре, след което казваше: „Затвори си шибаната човка и го направи!“
Барет ме беше награбил както куче, обучено да захапва крадеца за топките, и не ме пускаше. Всеки път ми казваше: „Марчинко, смотан, скапан боклук, направи това!“; или: „Марчинко, смотан, скапан загубеняк, стегни шибания си задник!“ Когато бяхме разпределени на остров Виекс за маневри и спяхме на палатки по плажа, той ни караше да претърсваме района и да ровим из пясъка по два пъти на ден. Взводовете за подводна диверсия отиваха на остров Виекс като на ваканция. Гмуркахме се за раковини и раци, пиехме бира и се излежавахме на плажа.
Но не и при Ев Барет. Караше ни да събираме празните бирени кутии, да ги пълним с пясък и да строим малки стени около палатките. Той проектираше, а ние изпълнявахме. Над тези стени и комини от бирени бутилки трябваше да правим малки покриви от палмови листа. Веднъж ни накара да сгъваме шапки от палмови листа, защото смяташе, че не сме достатъчно заети.
Водолази десантници, които правят шапки? Да, но за Барет да се правят тези скапани, шибани шапки означаваше да се катерим по най-високите скапани, шибани палми и да се доберем до най-нежните, най-зелените, най-сочните скапани палмови листа на целия скапан остров. Ев Барет не допускаше да се работи с лоши материали. А ако не сте го правили, знайте, че катеренето по петнадесетметрова палма си е истински труд.
Всъщност аз не се притеснявах от юркането, крещенето и от непрекъснатото внимание. Бях разбрал, че колкото повече Барет тормози някого, толкова повече мисли за него. Той ме рита по задника, докато не издържах приравнителния си изпит в гимназията. Не миряса и когато преминавах обучението по скокове с парашут за напреднали. Усъвършенстваше административните ми умения, като ме караше да пиша на машина смотаните му доклади. И накрая с уговорки, убеждения, заплахи, деспотизъм и насилие ме накара да се явя на квалификационния изпит в кандидатофицерското училище и да го издържа.
Когато се върнахме в Литъл Крийк, той ме канеше в дома си на вечеря. Прекарвах с него и жена му по цяла вечер, пиех бира и слушах разказите му за военния флот по негово време. И до днес не зная защо реши да ми стане наставник, но си беше точно така. Не бях нито първият моряк, нито последният, когото той приютява под крилото си. Но се радвам, че го направи, защото той ми отдели много повече време, отколкото собственият ми баща. Бяхме заедно от 1961 до 1965 година в Групите за подводна диверсия 21 и 26 (нова група, създадена през 1963 г., в която беше прехвърлен целият взвод на Ев Барет). И, честно казано, ако си буен младок на двадесетина години (а аз бях такъв), и ако търсиш положителен модел за мъжко подражание (аз може би търсех), няма да намериш по-добър от Ев Барет в групите по подводна диверсия, сред сапьорите и оръжейниците.
Аз бях буен. Когато вторият взвод отплаваше, на мен и един приятел се падаше да разчистим войнишката столова.
Налага се малко разяснение. На борда съществува твърда кастова система. Офицерите живеят в „Страната на офицерите“, където смотаните редници не ходят без сериозна причина. Командирите обикновено си имат собствени бърлоги — своя столова и палуба, — а останалият състав на кораба се храни във войнишката столова. За нас и онези от морската пехота оставаше трюмът. Третираха ни като войници, а не като част от екипажа на кораба и за нас оставаше това, което другите не искаха. Хранехме се последни, къпехме се последни, серяхме последни. А в критичен момент трябваше да умрем първи.