Дочух, че са ме приели в офицерската школа малко след като тръгнахме на едно шестмесечно плаване из Средиземноморието с „Ръшмор“ — десантен кораб от Втората световна война, построен първоначално за Военноморските сили. Беше голямо прощално пътуване. Вършех всичката нормална работа във взвода: разузнаване по плажове преди ученията със слизане на сушата, сапьорска дейност по деактивирането на ненужни муниции и участие в ученията „Зулу 5 Оскар“ по бягство от плен, които бяха част от обучението ни по това време. Следваха специални дейности: писане на машина докладите и протоколите на Барет, обслужване на оборудването и поддържането на квалификациите ми по парашутизъм и плуване под вода.
На всичко отгоре започнах да прекарвам все повече време в „Страната на офицерите“, като ги гледах какво правят, как вършат работата си, как живеят. От време на време се качвах на мостика, където нашият капитан, Б. Б. Уитъм, ми разреши един или два пъти да карам кораба, тъй като Барет разказа навсякъде, че съм приет в Омазване до Шията, както е известна във Военноморския флот офицерската школа. Уитъм, който беше от Нова Англия и пушеше цигара след цигара, ме инструктираше подробно за елементарните принципи на офицерството. Той знаеше вече твърде много за мен и много точно ме наричаше моряк Идиот.
Разбира се, сега, когато щях да ставам офицер и джентълмен, аз и мистър Мъд се отказахме от изпълненията в столовата. Беше велико шоу, но дори едно велико шоу има край. Пък и кой би искал да го наричат мичман втори ранг Идиот?
Това не означава, че облякох плаща на пълната порядъчност. Например, когато слизахме в Неапол за припаси, поемах кормилото на камиона. Логиката ми беше проста: щях да ставам шофьор на кораб — шофирането си е шофиране и защо да не практикувам, когато мога? Неапол е хълмист град и има дълги тунели с тесни тротоари за пешеходците (само глупаците ходеха по тях, защото в този град шофьорите са като диваците от Бейрут).
Тъй като имахме превоз, си позволявахме да отделяме време за приятелска напитка, което обикновено водеше до изоставане от разписанието. Често пъти, за да наваксам загубеното време и да изпреварвам бавните коли, качвах две от колелата на камиона на тротоара и почти докосвах стената на тунела. Този метод не ощастливяваше нито командира, нито осемте водолази диверсанти в каросерията, нито автомобилния парк на града.
Барет се опитваше да промени начина ми на каране с характерния си приятелски маниер, като ми обясняваше педантично, че тези смотани, шибани камиони не са направени за шибано каране по шибаните тротоари.
— Ясно, шефе! — кимвах с глава и продължавах.
Естествено, че ми беше ясно.
„Прецаках“ Барет за последен път, преди да тръгна за офицерската школа. Трябваше да тренирам скокове с парашут. Вече бях привлякъл вниманието на капитан Уитъм с това, че отварях парашута твърде ниско — под триста метра. Уитъм се чувстваше по-спокоен, когато ни гледаше през бинокъла как отваряме парашутите си. Мисълта за ГВНО (голяма височина, ниско отваряне) го караше да се поти. Аз бях решил да го накарам да свали пет килограма.
Последният ми скок беше във вода откъм десния борд на кораба. Мачтата на такъв десантен кораб е на четиридесет метра над палубата. Казах на хората от взвода, че ще бъда наравно с мачтата, когато парашутът ми се отвори. Всъщност казах на всички, които намерих, че ще отворя парашута на четиридесет метра — с две важни изключения: шкипера Уитъм и Ев Барет. Даже бях уговорил с един, който се казва Боб Кларк, да стои на палубата и да снима с камера.
Изкачихме се на определената височина, достигнахме зоната и скочихме. По-късно, когато гледах филма, открих, че е било чудесно. Парашутите се отвориха високо горе. Изведнъж се появявам аз — падам, падам, падам.
Камерата следва отблизо падането ми към водата и в същото време безпогрешно ясният глас на Барет се чува:
— Задник такъв! Шибан задник! Шибан, посран задник! Дръпни шибаното въже! Марчинко, изчукан минетчийо с миризлива уста, грозен лайноядецо, заднико с лайнен мозък, идиот такъв, дръпни шибаното въже!
Разбирам от намеци и затова дръпнах въжето. Бях сгънал парашута за ниско отваряне. Той излезе мигновено. Имах време за едно разлюляване от удара при отварянето, при което се изравних с мачтата, а след това паднах с плясък във водата.
Потопих се, измъкнах се от ремъците и изплувах със смях. Барет и Уитъм не мислеха, че каскадата ми е забавна.
— Марчинко, слушай много внимателно — обади се по мегафона скиперът, който нямаше търпение да изчака да се кача на борда. — Прекъсвам ти всички шибани отпуски!