Предимството ми се състоеше в това, че бях млад — двадесет и две годишен — агресивен и опитен водолаз десантник. По онова време нямаше много офицери с подобни квалификации. Но ми трябваха три месеца телефонни разговори, уговаряне, придумване и заплашване, докато накрая успях да се прехвърля в Литъл Крийк, където ме назначиха за командир на отделение в „ТЮЛЕН-група 2“.
През месец юни 1966 година преминах през портал №5, отговорих на поздрава на часовия и си спомних за първия път, когато бях дошъл в Литъл Крийк и бях преминал през вратата с Кен Макдоналд. „Приятел, няма да устискаш“ — ми беше казал тогава той. И двамата устискахме. Той все още беше с Групата за подводна диверсия 21 на плаване някъде из Средиземно море.
Подкарах край щаба на групите за подводна диверсия и паркирах на мястото за посетители, облякох една блуза и изгладен панталон с цвят каки, заключих колата и отидох в зоната на „ТЮЛЕН-група 2“.
Бил и Джейк, двама водолази, които познавах, четяха стенвестника. Обърнаха се към мен и отдадоха чест, без дори да ме погледнат. За тях бях просто поредният задник с нашивки. След това видяха кой съм.
— По дяволите — Идиот!
— Кучи синове такива! — протегнах ръце и ги прегърнах.
Бил ме огледа и каза:
— Значи избяга в „Страната на офицерите“.
— Храната е по-добра, а и жените са по-благовъзпитани. — Засмяхме се. — Какво става? — попитах аз.
— Тъкмо се връщаме от езиковата школа — отговори Джейк. — Две седмици испански просто за всеки случай — ако Виетконг превземе Хондурас. Хей, Дик, ти при нас ли се преместваш, или се връщаш в 22?
— Тук. Казах им, че искам да щурея. Те изхвърлиха бюрото ми и ме пратиха, където ми е мястото. — Посочих с пръст към вратата с надпис „Зам.-командир“. — Джо Ди вътре ли е?
— Да.
— По-добре да вляза, за да се представя. Ще се видим по-късно на бира или нещо друго.
— Тъй вярно, мичман Рик — козирува рязко Бил. Усмихна се, а след това се ухили съвсем. — Не мога да повярвам. Ти — офицер. Най-после ще имаме някой, който ни разбира.
Обърнах се и се отправих към вратата на заместник-командира. В известен смисъл имаха право. Разбирах ги, а те знаеха, че ще бъда тук доста време. Аз не бях от офицерите, които идват тук по линия на запаса, провеждат едно пътуване и си отиват. От друга страна, виждах клопките, които криеше връщането ми в Литъл Крийк десет месеца след като бях напуснал.
В съзнанието на много от онези, с които бях служил, аз винаги щях да си остана Идиота — оня, който смъркаше грах и спагети през носа си, неконтролируемият водолаз от Е–5, със славата на животно, оня Марчинко, който караше камиона по тротоара на тунела в Неапол.
Знаех, че трябва да променя съзнанието им. Поех дълбоко дъх и влязох през вратата на заместник-командира. Джо Димартино стана да ме посрещне.
— Дик, добре дошъл.
— Благодаря, Джо. Радвам се, че съм тук.
Стисна ми ръката и ме потупа по гърба. Беше най-малко десет години по-стар от мен и имаше чин лейтенант. Бил се е в Корея и присъствал на Свинския залив, когато ЦРУ изпращаше водолази десантници, за да помагат при обучението на някои морски кадри преди неуспешното нападение. Той беше един от първите в „ТЮЛЕН-група 2“ измежду шестдесетте мъже, избрани да образуват първата група през януари 1962 година.
Димартино изглеждаше така, както подсказваше и името му. Италианският ботуш сякаш беше изографисан на острото му лице — от маслинената кожа и тъмните очи до орловия нос и неравните бели зъби, който се показваха при усмивка.
Униформата му беше всичко друго, но не и официална: къси панталони в цвят каки и синьозлатиста тениска. Това бяха екипите за сутрешните упражнения на тюлените.
— Това ли е униформата за деня?
— Това е — кимна Джо Ди утвърдително. — Прекалено си се навлякъл, Марчинко.
— Ще го имам предвид за утре.
— Кафе?
— Да.
— Налей си.
Взех една картонена чашка, напълних я от някаква кана, поставена на маслиненозелена архивна кантонерка с две чекмеджета, и я вдигнах с мълчалив тост към Джо.
— Какво става?