Никога не съм бил от срамежливите. Не изчаках Катерицата да довърши следващото си изречение, хванах го за лакътя и го заведох надолу по рампата, за да мога да му обясня случая си. Той беше по-висок от мен, но аз бях по-силен, пък и го бях хванал за ръката и нямаше да я пусна, докато не получех отговора, който исках да чуя.
Прави му чест това, че не се изсмя, когато чу молбата ми. Измъкна се от хватката ми и каза, че съм отвратителен кучи син, че не трябва да продавам на краставичар краставици и че уговорките ми не вършат работа.
След като окончателно разби мечтите ми, добави:
— Марчинко, причината, поради която ще те изпратя във Виетнам, няма нищо общо с логиката, нито пък с жалкото подобие на молитва, което току-що направи. Искам да те натреса на бедните виетнамски копелета по две причини. Първо, ще бъдеш лишен от мацки. Ще станеш хронично зъл, което ще доведе до повече жертви от страна на виетнамците и резултатът ще създаде добро впечатление. Второ, тук ти си най-младият, следователно си разходен материал — пушечно месо. Ако стъпиш на мина или те гръмне някой снайперист, няма да загубим много опит и нещата пак ще изглеждат добре. Така че опаковай си багажа.
Никога преди това не бях изпитвал такова желание да разцелувам мъж.
Времето от септември до Коледа все още ми е като мъгла. Взводният командир на група „Алфа“ беше лейтенант Фред Кочи. Двамата имахме около осем седмици, през които да изберем дванадесет тюлена и да станем яка, ефективна и смъртоносна бойна единица.
Моят взвод — „Браво“ — притежаваше истински потенциал. Рон Роджърс, наполовина индианец, беше яко хлапе със страхотно силен удар — винаги нещо чупеше. Носеше картечницата. Ако те удари с нея, ще се счупиш. Боецът ни с общо предназначение, Джим Финли, беше от онези, които и в чужда страна разговарят с хората, без дори да знаят езика. Наричахме го Кмета, защото, където и да идехме, той започваше да стиска ръце и да целува децата като политик преди избори.
Радиооператорът Джо Камп, истински сваляч, удвояваше заплатата си с игри на покер. Боб Галахър беше мургав ирландец, когото наричахме Орела, защото беше плешив кучи син, с дребни като мъниста очи и вечно се съревноваваше. Той обичаше да се бие по баровете, да стреля и да вдига шум до небето. Мой тип. Направих го заместник-взводен командир и му възложих охраната на тила ни. Джим Уотсън, Кръпката, накичен с толкова много хлапашки емблеми по униформата си, че приличаше на подвижен рекламен афиш на Военноморската флота, беше сигналист. Джим беше един от първите в „ТЮЛЕН-група 2“. Естествено беше той да е острието на копието на група „Браво“. В групата нямахме лекар. Казах на момчетата, че това е, защото по-младите не умират. Само на старци, каквито са антиките на Кочи от група „Алфа“, може да се наложи да бъдат закърпвани.
Черният ми хумор беше породен от реалността. Разбира се, моята задача беше да върна група „Браво“ цяла, а ключът към оцеляването бе сплотяването на групата. Тренирахме непрекъснато, най-напред в Камп Пикет в Блекстоун, Вирджиния, след това в Камп Лежън, Северна Каролина. Проблемите изглеждаха безкрайни. Всичките свързани със занаята земни неща, за които не се бях замислял много, сега се превърнаха в големи тактически пречки. Как може група от шестима или дванадесет души да се движи по следа? Как се откриват мини? Как се използва сигналистът и как се осигурява охраната на тила? Къде в групата се движи радиооператорът? Или пък картечарят? Ако има засада, кой ще отскочи вляво и кой вдясно?
Непрекъснато тренирахме огневите си полета, защото няма разпоредби за безопасността, когато се движиш по следа в джунглата със заредено и готово за стрелба оръжие. Кретенът, който се препъне и застреля приятеля си в гръб, може да причини много неприятности. Трябваше всеки да знае как другите носят оръжието си и за каква част от мнимата часовникова окръжност около взвода е отговорно това оръжие. Например сигналистите имат по-голямо огнево поле от четвъртия човек, който може да стреля единствено от два до четири и тридесет надясно и от осем до десет наляво.
Пред нас стояха много въпроси, но времето за намиране на отговорите беше малко. Ами например как да се реши проблемът с онези, които стрелят с дясната ръка? Всички във взвода ми стреляха така. Това означаваше, че както носим оръжията си преметнати през дясното рамо, насочени наляво, сме незащитени от една страна. Реших, че половината от нас ще носят оръжието си като леваци.
Духът на взвода беше на ниво и това беше в наш плюс. Моите момчета, абсолютни безверници, искаха единствено да си имат работа с кофти хора. Можех да ги сложа на някой мост и да им дам патрони — биха стопили цевите си, преди да отстъпят и на сантиметър. Всъщност един от най-сериозните проблеми, с който трябваше да се справя в началото, беше да ги възпирам да не преследват врага, за да не попадат в засади. Защото кучите синове от група „Браво“ търсеха отмъщение, когато някой стреля по тях.