(Агресивността им щеше да се пренесе и във Виетнам, където петима от хората ми — Роджър, Финли, Уотсън, Камп и Галахър — щяха да спечелят орден „Сребърна звезда“ или „Благодарствен медал за служба във ВМС“ при първото ни посещение. Боб Галахър направи четири посещения. По време на третото, ранен толкова зле, че едва е можел да ходи, е спасил взвода си — измъкнал всички в безопасност, включително и взводния командир, когото пренесъл под силен огън. За тази лудория Орела заслужи „Военноморския кръст“, второто военно отличие на САЩ.)
Но само духът не може да запази никого жив. Трябваше да можем да убиваме врага, преди той да ни е убил. Това е по-трудно, отколкото изглежда. За първи път разбрах колко трудно щеше да бъде през една есенна нощ в Камп Пикет. Провеждах нощна засада — упражнявахме се с реална стрелба. Бях разпределил хората си на двойки по гребените на няколко дюни, които се намираха на тридесет и пет метра над мним канал. Мястото трябваше да представлява делтата на река Меконг, където щяхме да бъдем разпределени. Но вместо по сампан, пълен с виетконгци и провизии, щяхме да стреляме по теглено от джип парче шперплат с размери метър и осемдесет на два и четиридесет.
Бяхме се нагласили добре — вече знаехме как да ходим, без да мръдваме листа и клони, та се бяхме придвижили и изкопали тихо огневите си позиции. Оръжията ни бяха заредени и готови за стрелба. Лежахме по двойки и чакахме да мине „сампанът“. В гората беше тихо. Чуваха се единствено птиците и насекомите.
Носехме пълно бойно снаряжение. Зелени униформи, жилетки за муниции, пълни с тридесетзарядни пълнители за автоматите ни М–16, двойно по-големи манерки — всичко. Но ясно виждах много недостатъци. Зелените униформи трябваше да се махнат, защото не осигуряваха никакво прикритие — виждахме се на фона на листната маса. Жилетките трябваше да бъдат преработени, защото бяха твърде шумни — „дрън, дрън“ не е полезен звук в джунглата. Обувките ни оставяха следи с размери на северноамерикански крак, които можеха да бъдат проследени, ако един виетконгски войник търси американец, на когото да причини болка. Беше глупаво да вървят в продължение на мили по следите, оставени от нас.
Дадох сигнал с ръце — „Наближава враг. Бъдете готови.“ Хората ми се скриха в окопите.
Джипът започна да се движи. „Готови.“
Изчаках малко. „Сега…“
Върхът на дюните изригна от едновременното изпразване на шест тридесетзарядни пълнителя. Бях заслепен от блясъците на цевите и загубих от погледа си мишената, но продължих да стрелям. Изхвърлих пълнителя си, напъхах друг тридесетзаряден и продължих да стрелям. Същото направиха и останалите.
— Мама му стара, дявол да те вземе, кучи син такъв! — чу се гласът на Галахър, а миг след това и самият той подскочи на метър и осемдесет нагоре от дупката си. Приземи се върху ортака си Уотсън и започна да го налага. — Мръсен задник!
Изтичах до тях и ги разтървах.
— Какво, по дяволите…
— Той е виновен, мистър Рик. — Галахър отпра униформената си риза. Гърбът му беше покрит с грозни червени мехури. — От шибаните гилзи на Кръпката. Копелето му недно ги натика право във врата ми.
— Не съм го направил нарочно.
— Грозник такъв…
Разтърсих ги за вратовете.
— Това е прекрасно. Предполага се, че се намираме в изтакована засада, а вие, задници такива с лайнени мозъци, се карате за това, къде отиват гилзите, докато шибаният враг ни реже гърлата.
Тръгнах към джипа, мърморейки:
— Така не се воюва.
Това, което видях, ме накара да се почувствам още по-зле. Ние бяхме шестима. Всички бяхме изпразнили по два тридесетзарядни пълнителя към мишената с размери метър и осемдесет на два и четиридесет, която се движеше със скорост пет километра в час на разстояние тридесет и пет метра от нас. Бяхме изстреляли триста и шестдесет куршума, а в мишената имаше точно две дупки.
Извиках хората си и прокарах химикалката си през дупките.
— Значи това може да направи един добре обучен и амбициран шибан взвод убийци, ако се постарае, нали? — изръмжах, пародирайки сносно Ев Барет.
Изчаках да проумеят греха си. Гледах унилите им лица.
— Не си ли ходил на школа за стрелци? — попитах и поставих пръст върху сърцето на Уотсън Кръпката. — Недей да носиш тази шибана значка „Стрелец експерт“ на подвижната рекламна дъска, която наричаш костюм за скокове с парашут.