През следващите седем дни се носехме на запад, за да достигнем изтока, и се опитвахме да си намерим място, за да легнем и да поспим. По-трудно е, отколкото изглежда. Ц–130 е шумен — добре е, ако човек си носи запушалки за уши — и неудобен, защото в него няма нищо меко, на което човек може да легне. Спомням си също, че кацахме на всички шибани скали в Тихия океан, за да зареждаме гориво — Мидуей, Уейк, Сайпан, Гуам, Филипините — изредихме ги до един. След това летяхме над Южнокитайското море, южно от Сайгон, и извършихме дълго и лениво приближаване, което най-после ни докара над самия Виетнам.
Изкачих се по стълбичката за кабината и погледнах през предното стъкло. Очаквах безкрайна буйна тропическа джунгла. Но тя беше матовозелена и изпъстрена с кафяви петна и кратери от по няколко квадратни километра, които наподобяваха лунните и имаха цвета на засъхнала кръв.
— Къде, по дяволите, е джунглата?
— Няма я — обясни пилотът. — Атаки от Б–52. Обезлистващи препарати. Напалм.
— Къде ще кацнем? — запитах след кратък размисъл.
— В Бин Туй.
— Голямо летище ли е?
— Не. Винаги стрелят по нас и ще се приближим веднага. Кацнем ли, ще гледаме да се движим бързо — затова, ако можете да разкарате себе си и багажа си чевръсто, ще ви бъдем благодарни.
— Разбрано. — Слязох по стълбичката и намерих Кочи. — Пилотът казва, че ще кацнем в гореща зона. Какво ще кажеш да заредим и да сме готови за стрелба още отсега?
Кочи вдигна брада нагоре и се замисли.
— В правилниците пише, че не можем да правим така. Това притеснява Военновъздушните сили.
— Питам се дали виетконгците са чели правилниците.
Кочи помисли още половин секунда, след което ме удари по ръката и каза:
— Прав си. Кажи им, че всеки, който желае, може да зареди и да е готов за стрелба.
Събрах хората си и наизвадихме от брезентовите си торби автомати М–16 и пълнители за тях. Сложихме тридесет зарядните пълнители по местата им. След това, когато екипажът от Военновъздушните сили не гледаше, заредихме и вкарахме куршуми в цевите. Свалихме предпазителите на автоматите в хоризонтално положение.
Херкулесът кръжеше с наведено дясно крило и се спускаше все по-надолу. Чухме хидравличния вой на отварящите се задкрилки, ръмженето на спускащия се колесник, а накрая — „бам, бам“ — кацнахме на асфалта и се понесохме нанякъде. Рампата започна да вие, докато се спускаше бавно към земята. Всичките ми мисли за дома се изпариха. Сърцето ми биеше със скорост сто и двадесет удара в минута. О, тук ще бъде интересно!
Глава 7
Беше топло, влажно, приятно и свежо. По селски пасторалната атмосфера — изпълнена с миризма на свински изпражнения. Обикновено при слизане от самолет от първия полъх на въздуха се усеща къде сте попаднали. Първият полъх, дошъл през спуснатата рампа, ми напомни за Пуерто Рико и веднага разбрах, че ще харесам адски много Виетнам.
Огледах се. Наоколо имаше торби с пясък и укрития за самолети. Над асфалта бръмчаха хеликоптери марка „Хюи“. Но имаше и палмови дървета, и оризища, а отвъд бодливата тел и минираните полета се виждаха колибки и ферми. Зад грубите им дървени огради имаше пиленца, бягащи из дворовете, и въргалящи се в калта прасета.
Протегнах се, вдигах автомата над главата си като гира и вдишвайки, напълних дробовете си с прекрасния влажен тропически въздух с фина миризма на бензин. Да. Пуерто Рико. Панама. Ароматът определено беше като в Третия свят. Странно. Макар да не бях прекарал много време из Третия свят, пристигането ми напомняше завръщане у дома.
Приблизително за два часа се бяхме настанили в Тре Нок, намиращ се на около една миля от военновъздушната база в Бин Туй и разположен на река Басак — главен воден път в района на делтата на река Меконг. (От юг на изток са реките Меконг, Басак, Ко Чиен, Хам Лунг и Май То. Всяка от тях тече от запад на изток, идват от Камбоджа и се вливат в Южнокитайското море). Военноморският флот имаше щаб на ПЛР (патрулна лодка/речна), разположен на реката, минаваща през Тре Нок. Това беше Оперативна група 116.
Ние бяхме разпределени към 116, за да подпомагаме речните операции в района. Групата имаше подходящото кодово наименование „Пазач на дивеч“. Задачата ни беше да помагаме на патрулните лодки да пресрещат виетнамските доставки, превозвани на сампани или мъкнати през плитчините от носачи. Пресрещахме и виетнамски куриери, убивахме ги или ги пленявахме и предавахме информацията, която пренасяха, на военноморското разузнаване.