Двата километра от Бин Туй до Тре Нок изминахме с очакването да видим палатки и полеви тоалетни. От слуховете, които дочухме, преди да тръгнем, знаехме, че условията за живот в щаба за речните операции са примитивни.
Съвсем не беше така. Когато наближавахме с камиона, видях бетонни постройки, от чиито прозорци стърчаха климатици. Виждаше се и една доста голяма столова, голям пристан и механична платформа за оръдие, а също и щабен комплекс, който, въпреки че не се намираше в Литъл Крийк, беше значително по-голям, отколкото очаквахме.
Щом спряхме, четиримата лейтенанти — Джейк Райнболт, Лари Бейли, Боб Гормли, Фред Кочи — и аз оставихме двата взвода отвън и се вмъкнахме в горещия главен щаб на Оперативна група 116, която се командваше от един старши офицер със звание ескадрен командир. Представихме документите си, тръгнахме по коридора и почукахме на вратата на командира.
— Влез.
Влязохме в стая, замъглена от цигарен дим. Командирът, капитан с мърлява светлокафява риза, чиито ръкави бяха навити до бицепсите, ни махна с ръка да влезем, без дори да ни погледне.
Отдадохме небрежно чест.
Командирът вдигна поглед. Започна да ни разглежда и в един момент очите му се спряха на мен.
— Мама му стара! Ти още ли отваряш парашута ниско, Марчинко, идиот такъв?
Б. Б. Уитъм, бившият капитан на кораба „Ръшмор“, на който бях провел последното си плаване като водолаз десантник със звание редник, смачка вездесъщата си цигара в отрязаната гилза, която използваше за пепелник, скочи, прасна ме по рамото и енергично раздруса дясната ми ръка.
— Кучи син!
Уитъм разгледа критично единичните нашивки на яката ми. Протегна ръка и ги докосна, за да се убеди, че са истински. Бръчките около очите му се свиха в нещо, което минаваше за обветрена усмивка на човек от Нова Англия.
— Трудно бих повярвал, че си изкарал офицерската школа.
Накрая забеляза и останалите четирима в стаята, каза им да застанат свободно и сърдечно ме халоса в гърдите.
— За малко да получа сърдечен удар заради тоя кучи син, когато командвах един десантен кораб — обясни той, като радостно ме тупаше по ръката.
— Мамка му стара, сър — обади се Райнболт, най-старшият тюлен, — той пак прави така. По време на обучение има навика да…
— Браво на Марчинко — прекъсна го командирът. — Слушайте внимателно! Ако има нещо, което харесвам у един офицер, то е постоянството. — Погледна ме, сякаш бях блудният син. — Прав ли съм, идиотски задник такъв?
Какво да кажа? Човекът беше чудесен.
След това Уитъм ни накара да седнем и ни разказа накратко как ще протече животът ни в близкото бъдеще. Щяхме да живеем в една от шестте едноетажни бетонни постройки с плоски покриви, в стаи с четири легла. Щяхме да си имаме стол, душове — всички удобства, че дори и камериерка, която да ни пере дрехите. А тя нямаше да скучае, защото Уитъм щеше да ни уплътнява времето.
— Ще прекарвате много време в джунглата и се надявам, че нямате нищо против да се пооцапате.
Накрая ни изрита от стаята, прати ни да се оправим за два часа и ни каза, че после ще се срещнем на бира.
Б. Б. Уитъм обикновено беше скромен в преценките си. Необходима ни беше цяла седмица, за да се оправим с багажа си. Боеприпасите трябваше да бъдат складирани, оборудването подредено и оръжията почистени. Скоро се превърнах във фанатик по отношение на чистотата на оръжието, защото разбрах, че климатът беше в състояние да го повреди за няколко часа. Влага, ръжда, кал, прах — постоянно трябваше да се борим с тях.
Към края на третия ден започнах да ставам нетърпелив. Четиримата лейтенанти — Райнболт, Кочи, Бейли и Гормли — бяха отишли с хеликоптери на север към специалната зона Рунг Сат. Това беше убийствено блато с растителност от мангрови дървета и с площ 600 квадратни мили. Простираше се на югоизток от Сайгон и стигаше до Южнокитайското море. Отидоха там, за да се срещнат с „ТЮЛЕН-група 1“ и да видят със собствените си зъркели как се воюва. Идеята им беше да копират тактиката на „ТЮЛЕН-група 1“ — да правят статична засада и да чакат врагът да се покаже.
А в това време мичманът и неговата весела банда младши идиоти останаха в тила. Големите батковци ни казаха, че сме твърде малки, за да идем с тях.
— Почини си — каза ми Джейк Райнболт. — Иди си играй с играчките.
Затова седях обиден и половин ден се пекох на слънце. Това беше губене на време. Не бях дошъл, за да се пека. Отидох в разузнавателната служба, където запитах гадателите по гълъбови изпражнения как оперират виетконгците в района и къде имаше най-голяма вероятност да ги срещне човек. Същата вечер шестте тюлени-бебета от „Браво“ изпиха каса бира и кроиха планове. Когато възрастните излязат и децата останат ненаглеждани, може да се стигне до всякакви неочаквани приключения.