Вече изобщо не чувах поддържащите лодки и изведнъж ме обзе невероятно чувство за самота и в същото време — параноя, каквато не бях изпитвал никога досега. Дявол да го вземе! Ние бяхме в джунглата с истинско оръжие и срещу себе си имахме хора, които искаха да ни убият. Ами ако това е капан? Ако Чарли лежи и ни чака — божичко! Отърсих се от тези мисли. Премигнах, стиснах силно очи, а след това ги отпуснах, за да преодолея състоянието си на свръхнапрежение, в което изпадах с главоломна скорост. Опитах с упражнения за контролиране на дишането. Те свършиха работа. Успокоих се.
Циферблатът на часовника ми показваше 21,40. Необходими ни бяха двадесет и пет минути, за да пропълзим през двадесет и пет метра ниска растителност и речна трева и да заемем положение за засада. Вече тридесет минути бяхме по местата си. Островът ни беше приел и отново живееше със звуците на непознатите същества, които чуруликаха, свиреха и бръмчаха около нас. Стори ми се, че околният шум е доста силен, и го отдадох на състоянието си на напрегнатост.
Не бяхме отронили нито дума, откакто напуснахме лодката. Не беше и необходимо.
Вдигнах поглед. Небето беше изключително ясно. Милионите звезди светеха така ярко, както над Нова Англия в кристално ясна нощ. Въздухът беше станал доста студен и зъбите ми започнаха да тракат. Стиснах челюстите си, за да спрат. Колко невероятно! Да изпитвам студ в тропическата джунгла. Мислех за Ев Барет и Мъд и за ниското отваряне на парашута по време на последното ми пътуване по Средиземно море. Спомних си за Сейнт Томас — там пиех ром с кола и чуках онази чудесна цицеста учителка от Ню Джърси. Реших на другия ден да пратя картички на децата си. Ще им бъдат сувенири за деня, когато се научат да четат. В спомените ми изплува и онзи ужасен ден, когато товарният влак ме накара да се притисна до стената на тунела в Хауто. Тогава бях на седем години.
В този момент го чух. Скръц, скръц.
Настръхнах.
Скръц, скръц. Дърво в дърво. Весло в ключа. Скръц, скръц.
Откъм пясъчната дупка, срещу която бяхме легнали, се показа носът на малък сампан, който напредваше по бавната река.
Вдигнах бавно пръст. Ще чакаме. Намира се на сто и петдесет метра от нас. Можем да развалим всичко, ако стреляме твърде рано. Задържах дъха си. Нито косъмче не мръдваше по момчетата, въпреки че автоматите им следяха сампана.
Той се приближаваше бавно, бавно, агонизиращо бавно. Караше го един виетнамец с черна пижама и без шапка. Не се виждаше пушка. Беше като някакъв азиатски гондолиер. Малкото му весло описваше скърцащо, непрекъснато движение във формата на буква J. Виетнамецът се движеше право към нас.
Пуснах първия изстрел, когато той се приближи на по-малко от пет метра до нас. Другите стреляха така мигновено след мен и бедното виетконгско копеле може би си е помислило, че гледа в някаква цев с диаметър половин метър. Каквото и да си е мислило, то е било за последен път. Всички ние го ударихме едновременно със стрелба от тридесет зарядните си пълнители. Но истинското поражение нанасяше картечницата на Рон Роджър — стреляше със сто и петдесет патрона с калибър 223, като всеки двадесети беше трасиращ.
— Да тръгваме! — Изправих се на крака и се втурнах надолу към брега, за да хвана тялото на виетнамеца и да изпразня каквото мога от раздробения сампан, преди той да потъне. Кръпката ме последва. Рон Роджърс също не се забави.
Прецапах през водата. Краката ми затъваха в тинята. Сампанът потъваше. Започнах да се надбягвам с него. Хвърлих се и заплувах.
— Хайде!
Кръпката и аз стигнахме до лодката първи. Издърпах се за перилата. Вътрешността й беше опръскана с кръв, парченца кости и черна пижама. Нямаше нищо, освен малка платнена торбичка, която взех.
— Намерете го! — извиках.
Кръпката се гмурна. Аз го последвах. Изплувахме с празни ръце. Вероятно е бил отблъснат назад от картечницата. Мамицата му!
Придвижвахме се към сампана, когато водата около главата ми заподскача. От брега Джо Камп посочи:
— Автоматична стрелба — откъм единадесет часа. — Просна се на земята и изпразни цял пълнител над главите ни, за да ни прикрива. — Идвайте на брега.
Кръпката и аз плувахме като луди и теглехме зад себе си сампана. Стигнахме до брега. Изкачихме се и отново заехме позициите си за стрелба. Бръкнах за радиото. Автоматите М–16 и картечницата нямаха стрелковия обхват, който ни трябваше. Време беше да повикаме кавалерията — патрулната и десантната лодка, които имаха 50-калиброва картечница, 57-калибровото безоткатно оръдие и минохвъргачката.
Взех слушалката от Джо Камп. Дадох сигнала и координатите си. Не получих никакъв отговор. Само шум от статични смущения. Опитах отново и отново, но без успех.