Той се свлече на пода с разфокусиран поглед. Щеше ми се да му счупя врата. Вместо това се върнах при моята група. (Когато запитат Лари за този инцидент, той казва, че такова нещо не се е случвало.)
Мокри, измръзнали и нещастни, наблюдавахме как Лари нареждаше лодката да заеме позиция за стрелба. Невероятното опиянение, което бяхме изпитали малко преди това, се изпари напълно. Тоя безчувствен и недоказал себе си анус ни беше превърнал от воини в наблюдатели. Беше осрал първия си патрул. Сега се опитваше да убие някого, но го правеше за сметка на моите хора и това никак не ми харесваше.
Видях, че когато Лари започна да стреля, може би за да засили обидата, стреляше така с 50-калибровата си картечница, че нагорещените до червено гилзи падаха върху лодката ми с открита кабина и резервоари за бензин и още по-лошо — тъй като лодката ни беше вързана откъм лошите, я обстрелваха. За разлика от десантните лодки, които са бронирани, патрулните са направени от фибростъкло.
Наблюдавах глупостите на Лари Бейли около пет минути, след което реших, че ми е омръзнало.
— Хайде, момчета. Тръгваме си.
Прескочихме през борда, без да обръщаме внимание на насрещния огън, горещите 50-калиброви гилзи и водните струи, вдигани от мините, които виетконгците изстрелваха. Скочихме в лодката. Галахър удари стартера, Джим Финли и Уотсън Кръпката срязаха въжетата, докато Джо Камп и Рон Роджър стреляха за прикритие.
Грабнах кормилото и натиснах газта докрай. С помощта на двата двигателя се придвижвахме с лекота между водните стълбове, вдигани от вражеския огън. Завих рязко, насочих лодката зад патрулния катер и с пълна скорост се отправих надолу по реката. Когато тръгнахме натам, видях лицето на Лари Бейли. Той викаше нещо към мен, но от рева на двигателите не се чуваше нищо. Поздравих го със средния си пръст.
През следващата седмица аз и група „Браво“ се сбогувахме по недотам приятелски начин с Тре Нок. Шкиперът Уитъм, който не беше глупак, разбра, че или щях да убия Лари Бейли, или Ханк Мъстин ще ме изпрати с белезници обратно в Левънфорд.
Затова беше взето решение веселата банда убийци мародери на Марчинко да бъде преместена четиридесет километра на северозапад към Май То, където Военноморските сили поддържаха цяла флотилия от речни патрулни лодки. И командирът Уитъм реши, че там, на безопасно разстояние от Ханк Мъстин, мога да разширявам хоризонтите на дейността на тюлените по Делтата и че докато го правя, няма да се изкушавам да убия някой американски офицер с голите си ръце.
Командващият в Май То се оказа един страхотен офицер на име Тул. До този момент не беше работил с тюлени, но беше достатъчно благоразумен да ме остави на спокойствие, след като му върша работа. Тул беше необичаен командир. Слаб, долен, сприхав, кисел темерут, чиято агресивност повдигаше много морала на „Браво“ в Май То. Носеше маслиненозелена униформа вместо полагащата се за офицери светлокафява, състояща се от блуза и широк панталон. Доверяваше се на подчинените си командири. Прокрадваше се до патрулните лодки, за да си поиграе с 50-калибровите оръдия. Дори излизаше с тях, за да види какви действия се предприемат.
Най-хубавото му качество беше, че не се опитваше да планира действията ми и да ме ограничава. Инстинктивно разбра, че тюлените са необикновени воини, и ме поощряваше да бъда нетрадиционен толкова, колкото смятам, че е благоразумно или ефективно. „Браво“ трябваше да отговаря за една част от реката с дължина шестдесет мили заедно с безбройните й канали, притоци, рекички, поточета, вирчета, вади и канавки.
Май То изглеждаше по-реален от Тре Нок. Пристанът за патрулните лодки беше построен калпаво — дървени дъски върху плаващи 250-литрови варели от гориво, завързани към чифт крехки колони. Канцелариите, складовете и помещенията с муниции се намираха съвсем до брега и представляваха сглобяеми сгради с циментов под и алуминиеви гофрирани стени. Това беше определено неизискано. Но въпреки всичко живеехме добре. На две пресечки от реката имаше един хотел в староевропейски стил. Изглеждаше, сякаш е пренесен от Париж, както е описан в книгите на Хемингуей. В него бяха настанени всички американци. По високите тавани скърцаха вентилатори и прозорците имаха дървени жалузи. Мебелите бяха френски.
Вече свикнали с виетнамската кухня, макар в хотела и в базата да готвеха по западен маниер, ние всеки ден на връщане или на отиване към реката посещавахме безбройните продавачи, за да вкусваме и експериментираме. Всъщност Джим Финли, Кмета, успя само за няколко часа след пристигането ни да се измъкне и да открие най-добрите колиби, в които се продаваше храна. Когато някой от нас намираше време да излезе да се поразходи, Финли ни развеждаше по тези колиби и там ни посрещаха като отдавна изгубили се роднини.