Постепенно започнахме патрулите си. Возехме се по реката с лодките. Разговаряхме с командирите, научавахме маршрутите на Чарли — кога прекосява реката, къде точно и защо се движи наоколо. След това започнахме кратки патрули — нощни навлизания в територията на Чарли, каквито правехме в Тре Нок — и статични засади. Наричах този вид патрули „мъстинчета“, защото Ханк си беше представял дейността на тюлените точно така — подкрепа на всякакви речни операции. Аз исках да се разгранича от „мъстинчетата“ и да премина към „марчинковчета“.
Последните включваха дълги патрули — по дванадесет, осемнадесет, а дори и двадесет часа из Делтата — с различни тактики. Агресивни тактики. Смятах, че колкото по-близо до Делтата се намира Чарли, толкова по-предпазлив ще бъде. Защо? Защото там се намираха патрулните и десантните лодки, както и тюлените. Но когато Чарли разполагаше конвоите си на триста, петстотин, седемстотин метра от реката, беше спокоен, защото се намираше на свой терен.
Инстинктивно усещах, че колкото по-рано успея да ударя Чарли, толкова по-голяма вреда ще му нанеса. Но знаех, че той все още не може да бъде победен лесно. Ние бяхме още зелени и разучавахме джунглата. Ето защо, както през първите дни на обучението си по подводна диверсия, не предприех нищо скандално. Вместо това, започнах да повишавам самочувствието на групата, като провеждах леки патрули, при които убивахме по някой виетнамец, без да се излагаме на опасност. Но при всеки патрул водех момчетата все по-навътре и по-нагоре по каналите. Когато придобиха увереност по отношение на каналите, преминахме на патрулиране по дигите. Започнахме да изследваме по няколко метра от тях, докато постепенно, вече сигурни в себе си, стигнахме до километър-два навътре в сушата. Хванахме първия си пленник. Уотсън Кръпката и Орела Галахър изскочиха от едни тръстики и бедният виетконгски задник за малко не получи сърдечен удар. Разпитахме го, преди да го върнем на АРВИН — Армията на Република Виетнам, — която обикновено наричах Марвин Арвин.
След около месец започнах да натоварвам момчетата повече. Навлизахме в някоя територия нощем, търкулвахме се от патрулния катер в реката, плувахме срещу течението на някой канал, изкатервахме се на някоя дига или тръгвахме по някоя пътека и поставяхме засадата си на триста-четиристотин метра по-навътре, отколкото Чарли би очаквал. Добивахме все по-голяма увереност и все повече се отдалечавахме от реката, ходехме по следите върху дигите, по които виетконгски куриери пренасяха съобщения. Правехме засади на конвоите със сампани, когато те товареха стоката, докарана през Камбоджа от Ханой по пътя „Хо Ши Мин“.
Научихме някои неща за разузнаването и за това какво да търсим. Отначало оставяхме след себе си някои от личните вещи на виетконгците. Но после разбрах, че те са важен източник на информация, и взимахме всичко, което можехме. Забравете онези сантиментални телевизионни филмови сцени, в които ревльото намира снимката на жената и децата на убития виетконгски войник и се разкисва от сантиментални чувства, защото разбира, че току-що е убил едно човешко същество. Такива сцени вероятно са писани от хора, срещу които не е стрелял разгневен противник.
Истината е, че другарят Чарли ни искаше мъртви, по-мъртви, най-мъртви. И ако намирането на снимка или писмо в някой виетконгски труп ни е помогнало по някакъв начин да убием друг, преди той да убие нас, то толкова по-зле за мистър Чарли, мисис Чарли и всички малки Чарлита.
Аз имах навика да минирам убитите от нас виетконгци. Врагът често минираше труповете на сънародниците си и затова и ние го правехме. Приятно ми беше да чуя експлозия, след като напуснем някое място. Един Чарли по-малко, който може да стреля по нас, а може би и не само един.
Може би всичко това звучи така, сякаш във Виетнам бях студен, безчувствен и невъзмутим тип. Истината е, че на бойното поле имахме малко време за самоанализ. Всеки ден виждахме врага отблизо, понякога трябваше да го гледаме в очите, докато го убивахме. Затова виждахме нещата от друг ъгъл.
Човек бързо свиква с мисълта, че неговите момчета — неговата група — са всичко. Както мафиотите — влиза в кръвно братство с хората си. Мисли за тях, грижи се и ги защитава. Пази слабостите им в тайна. И трябва да е напълно лоялен с тях — тогава те също ще бъдат такива с него.
Сега оценявам първото си отиване във Виетнам като някакво Битие на войната със специални методи, по време на което отново бях сътворен от първоначалната тиня на Делтата и от пречистващата горещина на стрелбата. В началото бях един неопитен мичман, който през целия си живот беше говорил за това как се вилнее и се раздават наказания, но никога не беше го правил.