Да, не бяхме провели голяма операция — нещо, което наистина да причини истинска болка на мистър Чарли. Ето на какъв етап се появи и остров Ло Ло.
От няколко месеца бях слушал за него. От офицера за свръзка с разузнаването на Военноморския флот нямаше никакви сведения за този остров, но информацията от военноморското разузнаване (някои хора смятат това име за противоречие) обикновено биваше на деветдесетдневна възраст, когато накрая достигнеше до бойните групи. Според мен Военноморските сили никога не са считали, че разузнавателната информация може да бъде полезна за полевите единици, така както е полезна за адмиралите. Така че катериците от разузнаването проявяваха изключително умение при събирането на лешници с факти, при анализирането им и написването на тонове документи и протоколи и почти никога не пращаха нещо при нас. Това говори достатъчно за начина на водене на война от Военноморските сили.
Проблемът при събирането на разузнавателна информация тогава (а до голяма степен и сега) е, че тя е насочена към подкрепата — и следователно докладване — за големи войскови единици. А за един тюлен дори група от 100 души е голям залък при среща по тясна пътека в джунглата.
Независимо от това, че Военноморските сили не знаеха нищо за Ло Ло, името му постоянно достигаше до нас от други места. Старейшините на селата по течението на реката го споменаваха. Виетконгците пленници — също. Дезертьорите си шушукаха за него. Разносвачите на информация за разузнавателните служби на Марвин Арвин бъбреха за Ло Ло. Виетконгците вярваха, че това е голям център за отдих и развлечения, където Чарли изпраща хората си, след като ни обезпокоят. Дезертьорите вярваха, че това е мястото, където се организират нападенията на виетнамците в зоната Рунг Сат или в североизточната част на Делтата на Меконг. Каквато и да беше истината, аз чувствах, че си струва да отидем и да разберем.
Ло Ло се намираше в началото на Делтата, където реката минаваше през областта Май То и се вливаше в Южнокитайското море. Островът имаше формата на орех и отстоеше на двеста метра от двата бряга. Не беше голям — може би осемстотин метра дълъг и триста метра широк. В западната му част имаше голям канал, който се отправяше на изток, правеше остри завои, прорязваше почти непроходим гъсталак и накрая сякаш изчезваше. В другата част на острова — най-източната — още няколко малки канала се вливаха в океана. От въздуха те изглеждаха като паяжини, простиращи се на север и на юг в произволни геометрични фигури.
Струваше ми се, че Ло Ло е идеалното място за голям виетконгски лагер. Това беше земя, която си струва инвестициите, тъй като отговаряше на трите изисквания: местоположение, местоположение и пак местоположение. А най-ценното му качество — територията беше девствена. Тук не бяха провеждани американски операции. Отидох да споделя идеята си с командира Тул. Той се съгласи за еднодневна операция. Казах за това и на Фред Кочи.
— Звучи добре. Изглежда, ще бъде весело, Рик. Имаш ли нещо против да дойда и аз?
Нямах нищо против. Харесвах Кочи. И той като мен беше от Пенсилвания. Но за разлика от мен беше винаги спокоен, невъзмутим човек. Ако и двамата пробягаме три мили, накрая аз ще плувам в пот, докато Кочи, слаб и висок около метър и осемдесет, ще изглежда както и в началото. Той беше последователен и подробен при съставянето на планове. И най-важното — на него може да се разчита по време на бой. Боят беше и единственото нещо, което караше Фред да се вълнува.
— Разбира се. Ще бъде интересно да дойдеш и да играеш заедно с нас. Но трябва да си носиш собствени играчки.
Ло Ло се намираше на четиридесет мили от Май То надолу по реката. Разстоянието беше твърде голямо за нападателна лодка. Затова рано сутринта на 18 май завързахме една АТН за десантната лодка, натоварихме колкото можехме муниции, без да се удавим, и запуфкахме надолу по реката със стабилна скорост от осем възела.