Беше типичен за Делтата на Меконг пролетен ден: тридесет и пет градуса и сто процента влажност. Изнемогвахме от жегата в камуфлажното облекло с тигрови ивици и боядисаните в черно лица. Пътуването по реката ни отне четири часа, които ни се сториха безкрайни. Пристигнахме точно преди обед и ни беше поднесена доста неприятна изненада — огромно количество тиня от Делтата. С приближаването ни към Ло Ло лодката почти заседна на няколко пясъчни рифа, които запушваха канала. Проблемът идваше от тинята, която вероятно е дошла чак от Камбоджа. Но откъдето и да беше дошла, тя създаваше доста проблеми. Подходът отпред, който от картата изглеждаше най-ефективен за десант на острова, беше невъзможен.
Когато се съмняваш, импровизирай. Затова „Браво“, Кочи и аз се качихме в нападателната лодка. Десантната лодка продължи пътя си, а ние заобиколихме острова от другата страна, за да видим дали може да се влезе откъм океана.
Обиколихме югозападния край на острова, направихме няколко маневри, за да объркаме някой, който евентуално може да ни наблюдава, след това скочихме от лодката откъм страната, която беше далеч от брега, и заплувахме по най-големия канал. Дори и при плуването тинята пречеше, защото водата беше примесена с наноси. Стана още по-неприятно, като се придвижвахме напред, потънали до гърди. Дъното на канала беше лепкаво и горещо като разтопен асфалт, и това правеше придвижването ни бавно и — още по-лошо — шумно.
Тинята проникваше навсякъде: в джобовете, обувките, автоматите, пълнителите. След като изминахме около двеста метра по канала, излязохме на брега, поставихме постове за охрана и прекарахме половин час в почистване на оръжията си. Наносите бяха толкова лоши, че трябваше да разглобим пълнителите с тридесет куршума на автоматите М–16 и да измием пружините и подавачите. На дъното на всеки предпазител имаше по един сантиметър утайка — повече от достатъчно, да ги направи неизползваеми.
Температурата беше стигнала приблизително четиридесет градуса. Хората вече започваха да мърморят. Чувах Орела Галахър да мърмори на Фред Кочи за откачения мистър Рик, за шантавите му идеи за патрулирането и за качествата на тинята в канала. Уилсън Кръпката погледна към небето и попита Господа с какво е заслужил такава нещастна съдба.
Рон Роджърс влезе в ролята на Бог.
— Защото ми писва от теб, сине мой — каза той с бумтящ дълбок бас.
Винаги съм вярвал, че страхотният моряк е щастливият, затова реших да ги накарам да изпаднат в екстаз, като се махнем от малките канали, и обясних, че ще прокараме една пътека през гъстия, трънлив шубрак към центъра на острова. Надявах се там да намеря главен канал и да следваме острите му завои в западна посока. Ако имаше виетнамци на острова, а аз бях сигурен, че има, то те без съмнение се намираха в близост до главния канал.
Тръгнахме под звуците на тътнещи облаци и хленчещи тюлени. Уотсън Кръпката водеше. След него се движеше Рон Роджър с картечницата си. Зад него бях аз, последван от Камп, Финли, Кочи и Орела Галахър. Намерихме няколко пътеки, които очевидно не бяха използвани от известно време. И въпреки всичко се стараехме да стоим далеч от тях. Нямаше смисъл да налитаме на враждебно настроени непознати. Разпръснахме се на пет метра един от друг и започнахме да си проправяме нова пътека, като се оглеждахме внимателно и търсехме признаци за мистър Чарли.
Това беше трудна задача и напредвахме бавно — придвижвахме се със сантиметри вместо с метри. Най-тежката работа се падаше на Уотсън Кръпката, защото той водеше. Той беше човекът, който сечеше най-много със своето мачете, като същевременно беше нащрек да не се натъкнем на жички за взривяване на мини или ями със заострени колове.
Ло Ло беше особено място, различно от всичко, което бях виждал във Виетнам. Растителността приличаше повече на тази по бреговете на Вирджиния или Северна Каролина, отколкото на югоизточната азиатска джунгла. По бреговата линия нямаше палми, а само гъсти жилави фиданки, трънливи храсти и тежки лиани, които трябваше да разсичаме със своите мачете. Колкото по-навътре навлизахме, толкова растителността ставаше по-тропическа — палми, растения с големи листа и високи блатни треви, с които бяхме свикнали в Делтата. Точно след два часа заваля. Прохладният дъжд беше добре дошъл — от нас се вдигаше пара. Валя в продължение на петнадесет минути, след това започна да ръми и накрая спря. Ние обаче не спирахме.
Уотсън Кръпката вдигна ръка и дадох сигнал за почивка. Той пъхна мачетето си обратно в ножницата и се върна до мястото, където бях клекнал. Седна тежко и се подпря на пушката си. Униформата му беше станала три пъти по-тежка от водата на Делтата, от дъжда и от потта.