— Мистър Рик?
— Казвай.
— Майната му на всичко. Скапан съм.
— Уморен ли си?
— Уморен? Аз съм разбит. Тук няма нищо.
— Кой казва? Ти ли?
— Проклетата джунгла го казва, мистър Рик, високо и ясно. Тази операция е осиране в стил Лари Бейли — ще излезем оттук, без да сме направили нищо. Не виждам на метър пред себе си. Давай да се връщаме при лодката.
— Обичам те, Кръпка — поклатих глава аз, — но ще те махна от предния пост. Ако мислиш, че не можеш да откриеш нищо, няма да си нащрек. Трябва ни свеж човек отпред, защото тук някъде има виетнамци. Надушвам ги.
Махнах с ръка към Камп.
— Джо, отдъхни още минута, а след това ще смениш Кръпката.
Камп кимна с глава. Тъкмо станахме и изминахме един метър, когато Камп вдигна ръка и ме повика напред. Погледнах. Пред нас се намираше канал с ширина около три метра. На отсрещната страна имаше доста голяма бамбукова колибка, изградена на колове, като подът й се намираше на метър и половина два от земята, за да я предпазва от наводненията на прилива. Еврика! Попаднали бяхме на златна жила. Махнах с ръка на Уотсън Кръпката и посочих.
— Мамка му! Е, дано ме глътне блато, мистър Рик.
— Ти го каза, не аз.
Подадох сигнали с ръка. По двама души се отделиха вдясно и вляво, а трима останахме в центъра. Като се движехме тихо през ниската растителност, прехвърлихме дигата и влязохме в канала. Натопихме се до вратовете и преплувахме кучешката. Легнахме по гръб от другата страна. Еднометровата дига ни криеше. Балансирахме оръжията на гърдите си.
Подадох сигнали на Галахър и на Кръпката. Те тръгнаха нагоре по брега и запълзяха към колибата. След няколко секунди се прехвърлиха през дигата и цопнаха задъхани.
Галахър беше силно възбуден.
— Празна е, мистър Рик, но Чарли е бил тук. Бил е. Само преди два часа. Има огнище и все още е топло.
— Чудесно — отговорих. Описах кръг с показалеца си. Изкачихме се по дигата, поставихме постове и претърсихме колибата. Имаше големи тенекиени кутии с медикаменти, документи и разни дреболии. Взехме каквото можехме да носим, а останалото запалихме. Свързах се по радиото с десантната лодка.
— „Браво“ до „Доксайдър“.
— „Доксайдър“ слуша.
— Попаднахме на златоносна жила, така че спирайте да се печете на слънцето.
— Разбрано, „Браво“. Къде се намираш?
— Тръгваме по големия канал към главния изход.
— Два пъти разбрано, „Браво“. Ще чакаме.
Разделихме плячката и я разпределихме по джобовете си. След това започнахме да се движим бавно на запад по канала. Ходенето във водата беше значително по-лесно от преправянето на път през растителността, но никъде не пишеше, че Чарли няма да минира каналите, както минира пътеки в джунглата, и затова си отваряхме очите. Движехме се приведени, за да не ни видят, и се криехме под триметровата дига.
Не бяхме изминали и триста метра, когато стигнахме до остър завой наляво и усетихме лютива миризма на дим. Учудващо е колко често става това в Делтата: не чувахме, не виждахме и не надушвахме нищо, докато не стъпехме отгоре му. Имах усещането, че джунглата е разделена на стаи с невидими стени.
Кръпката направи знак: „Враг пред нас.“
Придвижвахме се сантиметър по сантиметър и чухме гласове. Запълзяхме още по-бавно, като се стараехме да се крием под дигата.
Показах носа си над ръба на дигата. На по-малко от десет метра имаше голяма просека — може би двадесет на двадесет и пет метра — с три колиби на колове и доста голям навес за готвене. Пред колибите се виждаха двама виетконгци в свободни черни горнища от пижами. Бяха клекнали пред огъня, наблюдаваха котле с нещо врящо и разговаряха като бойскаути на излет. Автоматите им АК–47 бяха облегнати на колибите. Бяха свалили сандалите си и други трима от тях пушеха.
Дочувах в далечината шума от дизелите на десантната лодка. Чарли също го чуваше, но не се притесняваше.
Вероятно стотици лодки са минавали покрай Ло Ло, но никога не са се появявали нежелани посетители. Затова Чарли не се тревожеше. Нямаше разположени разузнавателни постове. Не беше необходимо. Чарли знаеше, че може да чете американците като книга.
Спуснах се обратно, като едва сдържах усмивката си. Щяхме да напишем нова глава — с изненадващ край.
С помощта на сигнали разпределих групата. Заехме огневи позиции. Каналът имаше формата на подкова, което от тактическа гледна точка ни осигуряваше две предимства. Първо, можехме лесно да заобиколим нищо неподозиращите виетконгци. Второ, имахме разширено поле за стрелба, което щеше да ни позволи удар от три страни вместо само отпред.