Такова поведение беше доста често срещано явление, когато ставаше дума за медали. Ханк Мъстин за малко не ме изправи пред военен съд заради първата вечер на открито на група „Браво“, когато повиках „Страшилището“, стреляхме в зоната със свободна стрелба на острова и се прибрахме без нито един куршум в автоматите си. Е, беше се случило нещо интересно, когато отивахме към десантната лодка: бяхме извадили дяволски късмет, натъквайки се на важен северновиетнамски речен прелез, както разузнаването на Военноморския флот го нарече по-късно. Бяхме се напъхали право в центъра му и им спукахме задниците.
Ще се досетите ли кой се самопредложи за награждаване с „Бронзова звезда“ за така наречената първа успешна операция на тюлените в Делтата?
Лейтенант Ханк Мъстин. Няма значение това, че приносът му за веселбата тази вечер беше равен на нула. И затова, когато се върнах в Щатите в началото на месец юни, отидох в служба „Награди“ в централната сграда на Военноморските сили във Вашингтон и се оплаках.
Не зная дали някога са отнели „Бронзовата звезда“ на Мъстин, но аз просто исках да бъде вписано оплакването ми. И в едно съм сигурен: по погледите разбрах, че до този момент не се е случвало мичман да протестира срещу медала на свой командир.
Във Виетнам си създадох реноме на ренегат, инатчия и самотник. Донякъде си го заслужавах — винаги ми е било трудно да се подчинявам на заповеди, издадени от хора, които не уважавам. Не го и криех. Докладите в досието ми от 1967 година отразяват бунтарското ми отношение. Мнението за мен беше: „Изключителен — един на сто.“ Оценяваха моето въображение, изобретателност, инициатива, сила и професионални знания („изпълнява задълженията си с ентусиазъм“). Бях определен само като „открояващ се“ в сферите на надеждност, поведение и сътрудничество.
„Открояващ се“ може да звучи добре, но — както ми бяха казали навремето — с нищо не улеснява правенето на кариера. Поставяха ме най-ниско в областите, в които най-много дразнех висшестоящите си. Поведението ми беше агресивно и неприятно. Псувах като хамалин. Не се колебаех да стоваря юмруците си върху хора, които ме изкарваха извън нерви. Бях дружелюбен, когато чувствах, че ще е от полза за хората ми, но в същото време не се притеснявах да кажа на някого да върви на майната си, без да ме интересува колко нашивки има на ръкава си. На мен можеше да се разчита в следния ред: моята група, моя взвод, „ТЮЛЕН-група 2“. Това бяха приоритетите ми. Аутсайдерите оставях да се оправят сами.
В досието си съм описан много точно — такъв, какъвто бях. Докато бях редник, мразех бюрокрацията, но не можех да направя нищо. Затова винаги съм искал да стана старшина. Според мен старшините, а не офицерите ръководеха Военноморските сили. Затова бях казал на капитана, който искаше да ида в офицерската школа, че предпочитам да бъда старшина в групите на тюлените, отколкото адмирал. Надявах се, че като мичман ще мога да променя системата — да я поместя поне на йота. Действителността се оказа различна.
Разбира се, като мичман бях подчинен на повече дребни началници и бюрократи, отколкото като редник. Докато бях войник в групите за подводна диверсия, старшината Барет ме защитаваше от глупостта на офицерите. Като офицер трябваше сам да се справям с хроничната кретения на колегите си всеки ден, дори всеки час.
Когато излизахме в джунглата на патрул за два или три дни, никой от „Браво“ не се оплакваше. Но щом се наложеше да идем до местния щаб за нещо, очилатите, мазни апаратчици, които седяха зад бюрата си, пращаха мен или хората ми в глуха линия, тъй като използваха почивката си за кафе и Господ да ви е на помощ, ако поискате да ви отделят десет секунди от времето си.
„Браво“ беше бойна единица — и приличаше на такава. Започнах да презирам насмешливите и ехидни усмивки, които ни посрещаха, когато влизахме в канцелариите с неизгладени униформи или с не съвсем безупречно навити ръкави. Често имах неприятности, защото хващах за реверите някой досаден кучи син и го изтеглях през гишето. Заповядвах му да отговаря на проклетите въпроси на моите момчета или пък да ни помогне да попълним тъпите формуляри на минутата, за да не му бъдат счупени кокалите или дори нещо по-лошо от това.