Сигурен съм, че не й е било лесно, но съдбата й не се различаваше от тази на хилядите други, които живееха в територията от сто квадратни мили, образуваща Вирджиния Бийч и Норфолк. Всяко семейство, изпращащо някого отвъд океана, трябваше да се примири с раздялата и неудобствата.
Освен това задълженията ни на мъж и жена бяха много по-точно определени през шестдесетте, отколкото днес. По онова време Кати трябваше да се грижи за децата, а аз — за момчетата. Бях открил, че когато човек пълзи през някое оризово поле посред нощ и е заобиколен от хора, които искат да го убият, той не мисли много за дома си и за родното огнище. Всъщност човек никак няма време за размисъл, защото, ако не успее да убие врага, той ще го изпревари. Що се отнася до мен, по онова време личният ми живот беше изместен от работата ми. Точка. Разбирам, че всичко това днес може да изглежда безчувствено, коравосърдечно и непросветено. Е, може би аз бях безчувствен, коравосърдечен и непросветен. Но повечето тюлени се държаха точно като такива. И наистина хората, с които служех, ми бяха по-близки от жена ми и децата. Бяхме преживели заедно много повече, отколкото мъж и жена преживяват за цял живот.
Започнах да обучавам Осми взвод с известно чувство за мъст. Бях решил да нападна, без да се бавя, когато стигнехме във Виетнам, и исках да подготвя хората си за местните условия. Натоварвах момчетата до крайност. Заведох ги в Панама, за да свикнат да действат в тропически климат, като оставях инструкторите от специалните армейски латиноамерикански сили да провеждат своя номер „Жунглата, хоято е фаш приятел“. След това доброволно записах взвода си за агресор в едно обучение на зелените барети. С удоволствие установих, че отупахме всичката прах на армията. Играехме им всякакви номера: прокрадвахме се нощем и ги връзвахме в хамаците им. Крадяхме храната и оръжията им. Вземахме портфейлите от джобовете и пишехме мръсни писма до жените и приятелките им. Двама от офицерите им ни обвиниха в нечестна игра.
— Кажете същото на виетконгците, когато застанете на границата с Камбоджа — отговорих. — Просто влезте в джунглата, стиснете палци и викайте: „Спукано гърнето!“ Те ще бъдат впечатлени. Умират си за честни игри. До снимката на Хо Ши Мин всеки убит виетнамец носеше подвързано в кожа копие на правилника за поведение на джентълмена.
Правила ли? Нарушавах доста от тях по време на обучение. Но за мен беше по-важно да направя ситуацията по-реалистична за момчетата си, отколкото да пазя да не се нарани самочувствието на някой офицер. Независимо от правилника аз наблягах на обучението по стрелба с истински патрони, наподобяващо ситуации като тези, които бях срещал във Виетнам. По нищо не приличаше на безопасните, леки учения, които не подготвят човек за стрелба срещу него. Когато ходехме по пътеките на Камп Пикет или на Форт А. П. Хил, носехме автоматите си с вдигнати предпазители — точно както при ходенето по следи във Виетнам. Помнех колко лошо се беше справила „Група 2“ при обстрела на теглена мишена и затова прекарахме седмици наред в стрелба, докато накрая можехме да улучваме всичко, в което се целехме — денем и нощем. Работехме непрекъснато по методите на десанта и проникването, докато свикнем да се движим тихо и бързо в позиции за засада, защото бях установил, че при вражески огън именно тогава един взвод е най-уязвим.
Обучавах мъжете от Осми взвод да изострят инстинктите си и да реагират мигновено. Повтарях им непрекъснато:
— Никога не предполагайте нищо. Дори и когато се чувствате най-сигурни и в безопасност.
Непрекъснато проповядвах единство на групата. Опитвахме се да го постигнем. Ядяхме и се веселяхме заедно. Нахлувахме в баровете по Вирджиния Бийч и след като приключехме с побоя над всички, започвахме да се бием помежду си. Това беше един необичаен ритуал — посвещение за четиринадесет мъже, които се бяха обучавали за воини, но — с няколко изключения — не бяха пролели кръв в боя. А аз не изневерих на методите си на обучение: използвах ги и когато обучавах „ТЮЛЕН-група 2“ и когато сплотявах „ТЮЛЕН-група 6“.
През 1967 година вършех всичко без предварителна подготовка. Но инстинктите ми бяха добри. Непрекъснатият контакт накара хората ми да мислят като един. Всеки се чувстваше добре с останалите. Ежедневните сблъсъци на личности и тела одялаха треските им. Започнахме да живеем като едно семейство и да поставяме потребностите на групата над личните си интереси.