Освен това плановете ограничават. Първо, дават много по-малък избор. Можехме да действаме само в три малки зони, защото идиотите от артилерията или не искаха, или не можеха да проектират повече от три координати върху картите си. Затова, ако не се намирахме точно в средата на първата, втората или третата зона, нямаше да получим артилерийска подкрепа. Това не ме притесняваше. Истински ме вбесяваше това, че бяхме уязвими от приятелски огън, ако се отклоним от зоните, към които трябва да се придържаме. Другият проблем с огневите планове беше оперативната сигурност. Колкото повече хора знаеха къде щяхме да бъдем, толкова по-голям беше шансът някой да извести мистър Чарли за това. Лайнения полковник поддържаше тесни връзки с Марвин Арвин. А имаше доста хора от Марвин с роднини измежду виетконгците.
Мислех да кажа на Лайнения полковник да върви на майната си, но Дрю и Уести ме предупредиха, че не трябва да ставам палав. Ето защо подадох рапорта, дадох своята дискретна, изящна и скромна радио позивна — „Човекът акула–1“. След това се качихме в патрулния катер и тръгнахме нагоре по реката.
Единадесет от нас тръгнаха на смрачаване, натоварени с толкова смъртоносни вещи, колкото можехме да носим. Коня Кучински, който охраняваше тила, носеше шест ракетохвъргачки. Аз — 9-милиметровия си пистолет със заглушител и автомата си, както и доста допълнителни патрони. Ришър мъкнеше картечницата си, Денис Дрейди и Франк Сколиз — допълнителни пълнители. Док Никсън носеше радиото и беше натъпкал чантата за медикаменти с осколочни гранати. Можеше да стоим там в продължение на два-три дни — кой знае колко време ще продължи примирието — и искахме да бъдем готови.
Дрю Дикс, Уести и нунгите ни гледаха, докато напускахме кея и плавахме бавно, защото екипажите на патрулните ни катери не познаваха реката. Оставихме Чау Док зад гърба си и запушихме на север. Стоях в кабината с капитана на водещия катер — изпечен командир, наречен Джек.
Той нагласи мощността и огледа реката, като се оглеждаше за пясъчни наноси.
— Ще се развличаш ли, мистър Дик?
— Надявам се, командире.
— Колко време ще останеш?
— Ако имаме късмет — два дни.
Той кимна. Бръкна в джоба си, извади цигара и я запали.
— Звучи добре. — Дръпна от цигарата и изкара дим през носа си. — Ще се навъртаме наоколо тази нощ — каза той. — Няма смисъл да обикаляме утре през деня, но вечерта ще се върнем пак на мястото си.
— Това ми изглежда добре, командире. Тази част на реката е нова за теб, а?
— Нова е за всеки — поклати глава той. — Трябва да бъдем истински внимателни тук.
Знаех какво точно искаше да каже. Не ставаше дума само за пясъчните наноси. Над Чау Док реката ставаше тясна и имаше много завои под прав ъгъл. Много от тях извеждаха в червената зона, невидимата граница, разделяща Виетнам и Камбоджа. Всъщност тазвечерната ни мисия щеше да започне във Виетнам, но къде щеше да завърши, не можеше да каже никой. Идеята беше да дойдем от север през канала Вин Те. Това беше посока, от която най-малко можеше да се очакват американци. Там щяхме да направим една засада, която да наподобява подслушвателен пост. Ако не грешах, щяхме да хванем мистър Чарли в опит да наруши примирието около Тет и да го накажем. Ако грешах, щяхме да прекараме два прекрасни тихи дни в провинцията и да се върнем у дома, без да сме се уморили.
На около осем километра от града, малко под червената линия, Джак предприе серия завои, които приближиха катерите до бреговата линия. След три-четири такива трика слязохме незабелязани на брега, като оставихме Джак и екипажите му да продължават със завоите си. Ако Чарли гледаше отнякъде, той не би знаел какво става, тъй като досега патрулен катер не беше идвал толкова нагоре по река Басак.
Кафявата вода беше топла. Изплувахме бързо до брега, изпълзяхме под храстите, измъкнахме тапите от цевите на оръжията си и излязохме на брега. Пейзажът наподобяваше повече Вирджиния, отколкото Виетнам. Навсякъде имаше високи тръстики и гъсти зелени храсти, които драскаха като зеленика.
На двадесет метра от брега земята стана твърда и равна и растителността се промени в къпинаци. На около осем или десет километра пред себе си виждахме планина. От картата си установих, че тя е в Камбоджа. И ние бяхме там. Голяма работа.