Ориентирахме се и тръгнахме на югоизток по протежение на дигите, които минаваха през серия пресушени оризища, разделени едно от друго с малки вади. Отвъд полетата ни приканваше горичка. Някъде на юг, зад горичката, се намираше каналът Вин Те. Исках да премина през равнината, през горичката, да се насоча към канала и да направя засада. Виетнамците щяха да дойдат по пътя от Камбоджа, откъм складовете със запаси. Ние щяхме да ги причакаме и гонг-хей-фат-чой — Честита Нова година!
Беше десет и тридесет вечерта. Придвижвахме се много бавно, защото имахме сведения за виетконгски минни полета от нунгите, въпреки че досега не бяхме попаднали на такова. Взводът беше разтеглен на около двадесет метра. Зайците ми, мърморкото Дени Дрейди, Джек Сандърс и Джон Енграф, ходеха най-отпред и душеха през оризищата пътеката, по която да минем. Следваше Ришър с картечницата си. Аз вървях след него, последван от Док Никсън. По стъпките му беше Хари Хъмфриз и най-накрая се движеше Коня Кучински. Исках старците — мразеха, когато ги наричаш така — да вървят зад мен. Шестото им чувство беше отлично и можеха да се хвърлят по корем и да започнат да стрелят, без да им давам заповед.
Завихме на изток. Както се надявах, нощта беше тъмна. Носехме оптични мерници за стрелба на тъмно — устройства за работа в условията на светлина с нисък интензитет. Аз имах един. Горди Бойс и Дени Дрейди също. Ако виетконгците се крият някъде наоколо, ние ще можем да ги видим, преди те да видят нас, или поне така се надявахме.
Небето пред нас беше черно. Но в Чау Док Лайнения полковник очевидно беше решил да изстрелва сигнални ракети. На юг от нас небето беше светло, както светлините на Ню Йорк под изход тринадесет, като се движите нощем по шосето от Ню Джърси. Не след дълго щяхме да се насочим на юг и оптичните ни мерници нямаше да ни бъдат от голяма полза. Мислех си, че полковникът ще вдигне достатъчно шум, та никой да не забележи единадесет тюлена. Де такъв късмет!
Едва виждах Дени Дрейди на стотина метра пред нас. Той вдигна ръка и ние замръзнахме по местата си. Не бяхме изминали и двадесет метра. Дрейди ми махна с ръка да отида до него — бавно. Приближих се.
Дребният, неспокоен тип сочеше нещо като хрътка, надушила дивеч. Проследих треперещия му пръст.
Едва се виждаше в плявата, но острите очи на Дени го бяха забелязали. Това беше детонаторът на една виетконгска противопехотна мина.
— Мамка му! — Дали се намирахме в началото, средата или края на минираното поле? Нямах представа.
Дадох знак на взвода никой да не мърда.
— Минно поле — просъсках. Предупреждението беше предадено надолу по линията.
Бях така напрегнат, че усетих как една струйка пот се спусна от вътрешната страна на ризата ми. Напрежението наелектризираше. Аз и Дени изкопахме мястото около мината, извадихме я бавно от дупката и я поставихме бързо на земята. Усмихнах се и потупах Дрейди по гърба.
— Добре се справяш, мърморко. Сега ми направи пътека.
Той кимна. Дребните му очи бяха ярки от възбуда.
— Слушам, шефе. Фокус-мокус, ти си пътека.
— Мърморко, да ти го…
— Само ако се обръснеш. — Той ми изпрати една въздушна целувка и клекна на земята. Извади ножа си и започна да опипва земята сантиметър по сантиметър, проправяйки пътека, широка около половин метър, по която да минат останалите. Ние го следвахме, като се движехме едва-едва, докато той изучаваше всяка буца и подутина.
Мина почти един час, докато успеем да се придвижим на сто и осемдесет метра. Почувствахме се в безопасност едва когато прекосихме една малка канавка и се насочихме на изток, встрани от мястото, където според Дени се намираше минираното поле.
Той се спусна изтощен в канавката.
— Шефе, скапан съм.
Имаше основание. Подгизнал беше от пот, мишата му коса се беше сплъстила под увитата около челото му черна кърпа. Очите му бяха почервенели от умора и напрежение. Но беше успял да ни преведе през полето, като извади още една мина по средата му. Остави дискретни обозначения, за да можем да намерим пътя си на връщане.
Тупнах го по ръката.
— Почивай. Аз ще водя малко.
— Благодаря, шефе.
Тръгнахме към далечния пояс от дървета. Ходех бавно и предпазливо. Напълно възможно беше да се натъкнем на още мини. Странно е усещането, когато човек води взвода — нещо, което рядко правех. Исках да бъда сред хората си, където можех да контролирам както предната част, така и тила. Но тази вечер, тъй като Дени беше изтощен, реших, че трябва аз да водя.