Когато по време на първото ми пребиваване във Виетнам група „Браво“ излизаше на патрул, Уотсън Кръпката изгубваше по два, три, понякога и пет килограма от теглото си, тъй като, докато водеше взвода, беше подложен на невероятно физическо и умствено напрежение. А Кръпката беше едро, яко и здраво момче. Докато Дени Дрейди беше кльощав, а и сега натоварването при превеждането ни през полето взе своето и той приличаше на удавен плъх.
Безспорно, когато човек води в бойна ситуация, се съсипва. Няма военен филм или книга, които точно предават унищожителното мисловно напрежение и физическо изтощение.
Не е възможно отпускане дори и за част от секундата. Всяка клетка на тялото поглъща безкрайната верига от атакуващи съзнанието външни дразнители и оценява всяка незначителна промяна наоколо. Зрение, слух, допир, обоняние, вкус — всичките човешки сетива се напрягат до краен предел. И ако водачът се оплеска, умира.
Намирах се на десет, а може би и на двадесет метра пред Дени, когато доближихме дървесния пояс. Вървях бавно, стъпка по стъпка и едва-едва се придвижвах по сухата канавка.
Огледах храсталака зад ръба на канавката, след това наведох очи, за да търся следи от стъпки, и, едва ли е нужно да споменавам, тел за задействане на мина. Опипвах земята с пръсти, търсейки детонатори на заровени мини. Ослушвах се за особени, лесно доловими звуци, като металното тракане на отскачащ назад затвор на автомат АК–47 или пък за по-трудно доловимите — човешкото дишане. Душех като хрътка и се опитвах да доловя отличителната телесна миризма на виетконгците, подсилена от соса, който изливаха върху всяко ястие.
Спрях. Задържах дъха си. Пред мен имаше нещо. Усещах го. Почти го вкусвах. Косата на тила ми се изправи.
Взводът зад мен чакаше.
И до днес не зная защо постъпих точно така. Инстинкт? Може би. Късмет? Вероятно.
Хвърлих се на земята. Когато паднах, срещу мен на не повече от три метра изтрещя залп от автомат АК–47.
Претърколих се, като стрелях с автомата си и изкрещях към взвода да направи същото. Те вече стреляха в дърветата над главата ми и викаха да се връщам.
Запълзях на ръце, крака и лакти назад и стрелях през рамо, без да се целя, а куршумите летяха на петнадесет сантиметра над главата ми.
— Какво по… — изкрещях на Бойс.
Той хвърли спокойно един пълнител, вкара нов и започна да стреля по дърветата.
— Много дула — изрева към мен Бойс. — Може би има тридесет-четиридесет от проклетите виетконгски копелета.
Погледнах към насрещния огън.
— Мамицата му! Може би са повече. Да се махаме оттук. — Изтърколих се към канавката. — Кон…
— Кажи, шефе.
— Ракетохвъргачката. Удари копелетата. — Посочих към виетконгците.
Едрият поляк зареди едно от противотанковите си оръжия, прицели се към дърветата и стреля в мястото с най-много проблясващи цеви. Последва експлозия, а след нея и писъци.
Описах кръг с дясната си ръка.
— Да се махаме.
Запълзяхме натам, откъдето бяхме дошли, като стреляхме назад. Не достигнахме мястото за засада, което беше третата ни зона съгласно оперативния план, но бяхме преминали първата и втората и затова грабнах радиото на Дикс и се обадих до Лайнения полковник, за да поискам малко помощ от прехвалената му артилерия.
Гласът от другата страна звучеше като в лоша пародия на военен филм:
— Не става, „Акула–1“. Край.
— Защо не, Център?
— Защото тук, в Командния център, положението е доста напрегнато. Нападнати сме от виетконгците и не можем да отделим никакви оръжия за стрелба във вашата посока. Разчитайте само на собствените си сили.
„Нормално. Много благодаря за вниманието и загрижеността ви, полковник Лайно — помислих си. — Няма да забравя да ви посетя. След като всичко това свърши, ще ви откъсна и двете ръце, ще ви бия с тях, докато припаднете, а остатъците от тях ще напъхам в задника ви.“
Набрах нова радиочестота на радиото и се свързах с патрулния катер.
— Джим от джунглата, тук е „Човекът акула–1“. Излизаме. Преследва ни огромна група неприятели, а патроните ни са на привършване. Нуждая се от огнева подкрепа в мястото за изтегляне „Алфа“.
Гласът на Джак прозвуча ясно и чисто:
— Разбрано, „Акула–1“. Тръгвам. Ще чакаме. Наритай няколко задника на път за дома.
Трябваше да се засмея. Бог да благослови всички командири на катери.
Окей. Повикахме такситата. Но най-напред трябваше да стигнем до проклетата река. Виждах виетконгците, които се движеха в сенките на петдесетина метра от нас. Те бяха много повече от нас и го знаеха. Преследваха ни по петите. Такова нещо не ми се беше случвало досега.