Натъпках хлапето с обезболяващи лекарства. Коня се обади за линейка. Свързахме се по радиото с Дрю, Хари и Док Никсън, които дойдоха с джипа под обстрел, за да ни вземат и откарат до площадката за хеликоптери на шест преки от нас, при Уести.
Пристигнаха след няколко минути. Зад кормилото беше Дрю. Хари скочи и хвана краката на Ришър. Док го хвана под мишниците, а аз държах главата му.
— Мамка му! — изруга Хари и отпусна тялото на хлапето върху задната седалка на джипката. Хвана едната му ръка с мрачно лице. Док Никсън държеше другата.
— Тъпо копеле такова — каза му Хари. — При Уести има две каси студена бира. Можеше да почакаш…
Док покри лицето на Ришър с одеялото. Успяхме някак си да се натоварим и Дрю потегли.
Ришър си отиваше. Бях му наблъскал морфин и не изпитваше болка. Но той си отиваше. Личеше си по погледа му. Очите му вече бяха мъртви.
Той знаеше, че умира. Гледаше ме като някакво кутре.
Бях много ядосан на кучия син. Търсеше си го.
— Тъп миризлив задник — повтарях и държах главата му и с палец опитвах да завра мозъка обратно в надробения му череп.
Черната ми пижама беше мокра от кръв. Ръцете ми лепнеха. По пръстите си усещах парчета от череп.
— Тъп миризлив задник. — Това беше единственото нещо, което можех да кажа, докато той умираше в скута ми.
В мен се надигна невероятна ярост. Част от нея беше насочена към самия Ришър. Ако не умираше сега, може би аз щях да го убия. Умираше, защото беше глупав. Излезе по средата на улицата. Така не се прави и той го знаеше, но въпреки това излезе. Търсеше си го и си го получи и затова беше тъп миризлив задник. Заслужаваше това.
Не, не го заслужаваше. Лежеше с глава в ръцете ми, мозъкът му изтичаше в тях. Тогава разбрах, че никак не заслужаваше това.
В мен се надигна невероятна ярост, защото усещах, че Ришър не трябваше да бъде там. Ние бяхме тюлени. Бяхме бойци на джунглата, а не шибани градски полицаи. Проклетият полковник и Специалните сили трябваше да бъдат из града и да направляват действията, вместо да седят зад шест реда бодлива тел и триметрова бетонна стена в шибаното поделение, спретнато като парадна площадка в Уест Пойнт.
В мен се надигна невероятна ярост, защото един от хората ми беше убит от някакъв проклет, вонящ, гаден виетконгски снайперист, който тежи тридесет и пет килограма с мокри дрехи. В този миг мразех всички виетнамци. Те бяха ненужен клас низши същества, плюскащи оризовите си ястия, и се нуждаеха от две клечки, за да се хранят, и една, за да носят на рамо две кофи с лайна.
В мен се надигна невероятна ярост, защото, когато застреляха Ришър, застреляха и собственото ми безсмъртие. Още първата нощ във Виетнам куршумът от автомат „Калашников“ отскочи от водата и удари човека до мен между очите. Защо него, а не мен? Един ден тичах бос по пътеките на остров Дунг и човекът зад мен стъпи точно в отпечатъка от крака ми и — тряс — избухна малка мина, която откъсна обувката му. Защо него, а не мен?
Защо? Защото бях безсмъртен.
Така се чувствах. Затова правех всичко и ходех навсякъде при най-неизгодни условия и казвах на хората си, че с мен винаги ще бъдат добре. Цицини имаше. Одрасквания също, а дори от време на време по някое раняване. Но никой не умира с Марчинко.
Сплотеност на шибаната група. Казвах: „Никой няма да умира. Ще бъдете в безопасност с лейтенант Рик Марчинко, Диверсанта, Човекът акула от Делтата. Сега слушайте внимателно: Никой няма да умира.“
През последните дванадесет часа бях успял да се спася от изстрелите на един „Калашников“, идващи от десетина крачки, и бях оцелял. Прекарал бях взвода си през минирано поле нощем, без никой да е получил дори и драскотина. Преследваха ни група виетконгци и най-сериозното нараняване беше навехнат глезен. Единадесет души от нас бяха излезли срещу двеста виетконгци, бяхме ги отблъснали от северната част на Чау Док улица след улица и никой не беше пострадал.
Досега.
Не зная кого мразех повече: виетконгския смрадлив снайперист, който беше застрелял Ришър, или Лайнения полковник, който беше твърде страхлив, за да се бие, или пък проклетите виетнамци, които си правеха тези номера от поколения. Факт е, че никой от тези не би желал да бъде насаме с мен в този момент. Би било опасно.
Галех лицето на умиращия Ришър.
— Тъп миризлив задник.
Смъртта на Ришър ме накара да проумея някои горчиви истини. Най-важната — за това как да влизам в бой. Първостепенната ми задача, както вече я виждах, беше да върна хората си живи. Как щях да постигна това, нямаше значение. Дори ако трябва по време на разпити да ставам по-груб, а и брутален спрямо виетконгски заподозрени. Така ще бъде. Дори ако това означаваше в боя да станем още по-безжалостни. Разбира се, ако опазването на живота на хората беше първостепенната ми задача, то убиването на виетконгци беше второстепенната. На трето място беше разработване на тактика на тюлените. Използвах войната, за да намеря най-подходящия начин за действия във враждебна обстановка. Тези уроци ми бяха полезни до края на кариерата ми. Има хора, които смятат, че съм кръвожаден и твърде „мръсен“ по отношение на тактиката ни. Истината е, че вършех необходимото, за да опазя живота на хората си и да убивам колкото е възможно повече врагове.