Освен това след Чау Док разбрах, че ние, американците, сме нищо за виетнамците. И за мнимите си съюзници от Юга, и за противниците си от Севера. Това си беше тяхна война. Водеха я от векове. Ние просто бяхме поредната пречка, поредното мимолетно нахлуване на кръглооки бледокожи призраци. По тази причина ни се бъркаха — както съюзниците ни, така и противниците ни. Например, откакто списание „Мейл“ постави снимката ми на корицата — „Лейтенант Дик, Диверсанта, най-смъртоносният човек акула във Виетнам“, — се бях превърнал в обект на непрекъснати шеги и майтапи от страна на тюлените. Не им обръщах внимание — бях квит с шегаджиите. А нося майтап не по-зле от всеки друг.
Но не бях особено зарадван от афишите „Търси се“, които виетконгците разлепваха по дървета и колиби из цялата Делта три месеца след като излезе статията в „Мейл“. Първите афиши съдържаха следното: „Награда от петдесет хиляди пиастъра за всеки, който момее да убие лейтенант Дик Марчинко Диверсанта, убиец със сивкаво лице, донесъл смърт и неприятности в провинция Чау Док по време на лунната Нова година.“
Отнасяше се именно за мен. И не ме притесняваше особено това, че знаят името ми, колкото това, че знаеха, че съм бил в Чау Док за Тет. Толкова за оперативната тайна.
По време на едно наше нападение в Ке Сах в средата на месец май свалих друго съобщение: „Награда от десет хиляди пиастъра за човека, който убие водача на тайната група синеоки убийци, унищожили много семейства тук в Деня на Обединените нации — 2 януари 1968 година.“ Това отново бях аз. На 2 януари единствените хора в Ке Сах бяхме ние. Убихме шест, може би седем виетконгци.
Подобна тактика от страна на виетконгците можеше да се очаква, макар да ми беше смешно, че четат „Мейл“. Трябваше ми повече време да се науча да разбирам действията на приятелски настроените виетнамци. Те имаха свои начини да се будалкат с нас.
Когато взводът преминеше през някое селце, често пъти спирахме, за да хапнем. Горди и аз носехме виетнамски пиастри и винаги си плащахме за ориза и рибата, които ядяхме. Това беше необходимо по две причини. На първо място, за да не носим храна със себе си, което позволяваше да вземем повече боеприпаси. Освен това ни сближаваше с хората, както винаги съм смятал. Мислех така, защото съм кръглоок и според мен беше логично, след като ям и прекарвам известно време с тях, да спечеля доверието им.
Селяните, при които се отбивахме, бяха приятелски настроени. Често идваха, за да ни докосват, докато седяхме над купите с ориз.
В началото мислех, че правят това, защото сме непознати и искаха да пипнат униформите ни, направени от непозната материя, да видят отблизо оръжията ни и да проверят дали бялата ни космата кожа е също толкова гладка, колкото тяхната жълта кожа.
По-късно открих какво точно правеха, докосвайки ни.
Предаваха ни демоните си.
Защитаваха себе си и селата си, като предаваха злите си духове на кръглооките чрез докосването. Във Виетнам вярват, че по този начин се предават злите духове.
Затова започнах да ги връщам обратно.
Когато децата ме пипаха и прегръщаха краката ми, ги вземах в ръце и мажех по лицата и косата им камуфлажната си мръсотия. Когато възрастните опипваха кожата ми, аз също опипвах тяхната. Усмихвах се, сграбчвах ги и казвах: „Chaohom-nay-dep-troi“, което беше равнозначно на „Приятен ден“.
Майната ми, Чарли? Du-ma-nhieu — Твоята мамица! Твоята, Чарли.
Глава 13
Върнах се във Вирджиния Бийч през месец юли 1968 г., за да се захвана с нещо, което се оказа по-трудно от воюването във Виетнам — станах съпруг и баща „на пълен щат“. Синът ми, Ричи, беше на пет години, а дъщеря ми, Кати, на три. И двамата не ме бяха виждали много преди. (Малката Кати се съдираше да пищи, когато я вземах на ръце през първите две седмици след завръщането ми.) Не бях виждал много често и Кати Ан. Като изключим сесиите по обучение и двете ми пътувания до Виетнам, бях извън дома общо двадесет от двадесет и четирите месеца. Завръщах се само за една или две седмици.