Трябваше да се закрепя на едно място и да се заема със списък от две страници — все „сладки работи“ около поддържането на къщата и двора, които бяха зарязани, докато бях зад граница. Гордеех се с нашия дом, малко тухлено ранчо на ъгъла зад пазарния център „Принцеса Ан“. Жилището беше малко и скромно обзаведено. Но си беше наше. Успяхме да го купим в периода между първото и второто ми отиване до Виетнам. Това ме караше да се чувствам по-различен от родителите си, защото те никога не бяха успели да купят къща.
През лятото на 1968 година станах инструктор в „ТЮЛЕН“ на хлапетата, които щяха да заминават за Виетнам. През по-голямата част от времето стояхме на едно място, което наричахме Гадното блато. То се намираше до границата на Северна Каролина. Взех Ричи със себе си при едно от пътуванията. Той пощуря от радост. Делеше с мен спалния чувал и започна да улучва бирени кутии с въздушната пушка, която бях му купил. Запозна се с някои от хората в Осми взвод и с удивление гледаше как Фреди Тутмън лови отровни водни змии с голи ръце и извива вратовете им.
Освен това синът ми за първи път яде еленово месо. Една вечер някакъв елен допусна грешка — опита се да преплува реката точно под лагера ни. Момчетата го видяха и аз скочих във водата с един нож мачете, прерязах гърлото му и го натиснах под водата, за да го удавя. След това го изтеглих на брега, а Ричи гледа как го изкормвам. Показах му как по време на обучението по оцеляване ни бяха учили да влизаме в тялото, за да се топлим. Тогава за първи път той яде пържоли от еленско месо. Обожаваше ги.
Играх си на инструктор, обучаващ тюлени, до месец ноември. След това се записах доброволно да отида отново във Виетнам.
Аргументите ми бяха, че не мога да бъда наистина ефективен инструктор, ако не знам какво става в страната. Триковете, които ми бяха вършили работа през 1968 година, можеше да се окажат неподходящи за тюлените през първите шест месеца на 1969 г.
Но Военноморските сили имаха други планове. В безкрайната си мъдрост Бюрото за военноморския персонал ме разпредели на вакантна служба като съветник по специалните операции към АКОСМВ — на военноморски жаргон това означава Атлантическа команда за обучение на сухопътни и морски войски. Пак щях да работя във военноморската база в Литъл Крийк, всъщност АКОСМВ се намираше на две пресечки по-надолу от щаба на „ТЮЛЕН-група 2“. Между тези две пресечки зееше огромна бездна — различни традиции, различно поведение. Като съветник по войната със специални методи към АКОСМВ аз щях да бъда щабен служител.
В групите всичко се въртеше около физическата подготовка. Тренираше се без прекъсване. Пиеше се всяка вечер. Държахме се тежкарски, нахакано, водехме цинични разговори и изглеждахме като най-кофти копелетата в квартала. Редовно ходехме по тениски и шорти, а ако косата ни не беше сресана идеално — на педерастите, които се интересуваха, много им здраве.
А сега изведнъж щях да стана такъв офицер, на каквито винаги съм се присмивал — щабно лайно. Перспективата да се превърна в бюрократичен, отвратителен, оплакващ се и влачещ дебелия си задник книжен плъх не ме привличаше изобщо. Не се притеснявах да изразявам чувствата си пред всеки, който би желал да ме изслуша.
— За какво, по дяволите, са ми тези глупости? — попитах Кати Ан една вечер. Седяхме в хола. Децата си бяха легнали, а ние държахме по една бира в ръка.
— Не зная. За какво му трябват те на човек?
Въпросът беше уместен. Помислих малко.
— Предполагам, че заради кариерата.
— Е?
— Това включва толкова много глупости — казах уклончиво. Отпих от бирата си и погледнах жена си над кутията. Всъщност изобщо не се притеснявах от бюрокрацията. Знаех, че ще мога да я понеса. Тревожеше ме нещо много по-съществено и дълбоко. Знаех, че в АКОСМВ ще трябва да доказвам себе си на едно по-различно бойно поле, което според мен не беше благосклонно.
Във Виетнам, поставен наравно с випускници от академията и офицери от Центъра за обучение на офицери от запаса, бях побеждавал. Бях по-жилав и по-изобретателен воин от тях и те го знаеха. Тъй като съм бил редник, можех да говоря глупости с екипажите на катерите или да надругавам моряците като хамалин с двеминутни цветисти потоци от цинизми. Тъй като бях прекарал доста време в разширяване границите на войната със специални методи, нямаше нещо, което да не мога да направя на бойното поле със или без разрешението на командирите си. Всичко това беше добре, докато се намирах зад граница. Но авторитетът на необуздан бунтар, който си бях спечелил във Виетнам, нямаше да даде силен тласък на кариерата ми.