Адмирал Снайдър ме накара да напиша статия за използването на дистанционни сензори при речни военни операции, която премина по различните канали, беше приета за тактическа доктрина на Военноморските сили и за нея получих благодарствено писмо. По настояване на адмирала представих в устен вид пред Комисията за десантни военни действия някои подобрени начини за придвижване на групите за подводна диверсия и на тюлените до бойното поле. Включих и препоръка (по-късно я одобриха) за преустройване на атомни подводници в средства за транспортиране на тюлени с възможност за десант с помощта на потопяеми транспортни средства. Изложих и други методи за транспортиране на тюлени.
Дойде и отплатата за тежката работа. Снайдър ми написа страхотни сведения за годност. („Лейтенант Марчинко е един от най-старателните, най-трудолюбивите и професионално вещи офицери, забелязани от настоящия съставител на сведението. Марчинко е офицер, който дори и когато се храни и спи, мисли за войната със специални методи и най-вече за дейностите на тюлените.“) Но по-важно беше, че той се обади в Монтерей, Калифорния, където провеждаха програмата на Военноморските сили, и направо им заповяда да ме приемат за академичната 1971 — 1972 година. Приеха ме.
Купих си микробус „Фолксваген Кампър“ — от онези със сгъваем платнен покрив. Нагласих и теглич за разбрицаното ни „Рено“, опаковахме багажа от къщата, взехме си довиждане, качихме децата в микробуса и през месец май 1971 година се отправихме към Калифорния, гледайки на света като семейство цигани.
Прекарахме шестнадесет прекрасни месеца в Монтерей, където най-после получих колежанското си образование и титлата бакалавър по международни отношения. Когато не ходех на училище или не играех боулинг, не скачах с парашут, не ходех на излет по калифорнийските планини, не яздех дребния кон, който бях купил за децата, си клатех краката. Присъединих се към клуб „Джейси“. Станах ръководител на скаути. (Може би моите скаутчета бяха единствените, които хващаха, убиваха, одираха жаби и ядяха пресни жабешки бутчета по време на нощните излети. На някои от татковците им се повдигаше, но децата си бяха наред.)
Редовно говорех на събрания и разяснявах на цивилните организации, черкви и училища концепцията на Военноморските сили за войната със специални методи. Бях включен в изданието „Изключителни млади мъже на Америка“ за 1972 година. Убедих се, че има полза и от това да се ходи на работа само заради подписа. През 1972 година — две години преди срока — бях произведен в чин майор.
През последните шест месеца в колежа три дни в седмицата изучавах виетнамски език в Армейското училище за чужди езици. Говореше се, че ще ме изпратят обратно като главен кръглоок съветник за всички тюлени на територията на Южен Виетнам. Но в последния момент работата се провали, като известна роля изигра и виетнамизирането на войната. Вместо това ме извикаха по телефона от канцеларията на някакъв адмирал във Вашингтон.
— Майор Марчинко?
— На телефона.
— Моля, съобщете кога най-рано имате възможност да се явите за обучение.
— Обучение?
— В Школата за отбранително разузнаване. След като придобиете необходимите разузнавачески и езикови квалификации, ще бъдете назначен на поста военен аташе в Камбоджа.
Глава 14
Върнах Кати Ан и децата във Вирджиния Бийч, купих нова къща, настаних ги и ги записах в училище, а след това заминах на север, за да започна осеммесечно обучение в школа за шпиони във Вашингтон. Всички аташета, независимо дали са назначени при съюзници или противници, преминават обучение за шпиони. Разликата е в това, че сме по-ловки, когато шпионираме съюзниците си. Навсякъде смятат, че военните аташета са преди всичко хора, които събират разузнавателен материал, и за разлика от служителите на ЦРУ, които работят под дипломатическо прикритие, докладват всичко видяно от тях в щаба си.
И така, ние изучавахме финото изкуство на шпионажа. Учехме се на такива елементарни неща като например как да направим добре експонирана снимка и как да проявим филма сами. Научихме се да бъдем истински двуличници — да се усмихваме, докато зад гърба си държим нож, и в същото време запазваме сърдечни взаимоотношения с хората. Разбира се, инструкторите прекарваха много време с нас, учейки ни да оцеляваме в определени социални ситуации. Обучаваха ни как да напиваме другите, докато ние оставаме трезви, как да си водим дискретни бележки (прави се с помощта на малък молив и листче хартия, скрити в джоба на панталона. Винаги съм смятал, че това изглежда глупаво, сякаш човек се чеше по топките). Учеха ни с какви любезности можем да придумваме и измъкваме информация от други аташета, как да разпространяваме дезинформация.