Преминах съкратен курс по ЕЛРАЗ — събиране на информация чрез радиоелектронно разузнаване, — така че знаех какви антени да търся в определени места. Изучавах начините за тълкуване на фотографски снимки и разбрах как да разпознавам какъв е товарът на корабите по това какво има на палубите им.
И, разбира се, обясниха ни как да пишем „прорази“. „Проразите“ са служебният инвентар на дипломатите. Думата е съкращение от Протокол за разговори. И ако някога ви се е случило да разговаряте с дипломат или шпионин в официални обстоятелства, то вероятно забележките ви са били отразени върху хартия и се намират в някое досие.
За да усъвършенстваме новооткритите си таланти, се впускахме в безкрайни серии от упражнения: опитвахме се да измъкваме информация един от друг, правехме забави в бара на офицерския клуб на военноморското поделение в Анакоста, за да видим кой ще остане най-трезвен, излизахме с коли извън Вирджиния, за да правим тайни снимки на имотите в провинцията.
След шпионското училище смлях за 17 седмици шестмесечен курс по френски език; вкарах в ред нещата вкъщи; разпоредих се да изпратят разни тюленови неща от „ТЮЛЕН-група 2“ в Пном Пен и отлетях за великолепния Ориент.
Не съжалявах, че оставям Кати Ан и децата. Най-напред, разпределението ми щеше да бъде опасно. Пном Пен беше зона на бойни действия и затова Военноморските сили нямаха голямо желание да позволяват семействата да придружават изпратените там хора. После, бях си играл на татко и съпруг през последните четири години, при това доста успешно. Сега беше ред на Кати Ан да се заеме самостоятелно с нещата и да ми позволи да върша работата си. В дома ни имаше установена традиция — в него аз бях офицер от Военноморските сили, а Кати Ан — майка и домакиня. Това разпределение на ролите й допадаше. Всъщност тя настояваше за него, а това устройваше и мен.
Преди да замина, отидохме на дълъг уикенд — пътувахме из Западна Вирджиния и спахме на палатка. Беше идеално: чисто небе, прохладни вечери и залези, каквито се виждат по рекламите на „Кодак“. Приготвях хамбургери и хотдог, ядохме боб и зелева салата и седяхме пред палатката си пред угасващия огън, като гледахме небето в търсене на падащи звезди. След това децата изпълзяваха до спалните си чували и заспиваха. Кати и аз оставахме отвън, за да изпием по една бира преди лягане.
Посочих спящите деца с пръст.
— Ще ми липсват.
— И ти ще им липсваш. Тъкмо те опознаха и отново заминаваш.
— Тъгата по собствените деца е част от ежедневието на тюлените.
— Дик, има моменти, когато това, че си тюлен, започва да дотяга на всички ни.
— Такъв съм, Кати, такава е работата ми.
Притеснявах се само за едно при заминаването си в Камбоджа. Разпределението ми там би ме отклонило от бюрократичната верига, която дава възможности за назначаване на команден пост. Преди да напусна АКОСМВ, един адмирал на име Мур, който командваше войсковите подразделения за подкрепа на десантните операции за Атлантика и който беше по-високо стъпало от АКОСМВ в йерархията, ми даде изключителни препоръки: „Лейтенант Марчинко е един от най-обещаващите млади офицери, които познавам, и има огромен потенциал за кариера във Военноморските сили. За да продължи развитието си, предлагам да бъде разпределен за командир на «ТЮЛЕН» след завършването на следдипломните курсове в Монтерей. Препоръчвам го за предсрочно повишение.“
Командир на „ТЮЛЕН“? Това ми звучеше добре. Честно казано, никога не бях мислил да ставам командир на „ТЮЛЕН“, нито на някаква друга група. Командването беше работа за випускници на академията или на офицери от запаса, които живееха заради бумащината. Това беше занимание за старците, а не за млади воини като мен. Освен това дълбоко в душата си все още бях до голяма степен Идиота, момчето, което доброволно се беше отказало от училище и се беше записало в армията, защото това беше начин да се измъкне от задъненото си съществуване в Ню Брунсуик.
Но след Виетнам, когато доста от треските ми бяха одялани от адмирали като Пийт и Снайдър, започнах да търся варианти, за които никога преди това не се бях досещал. Факт беше, че Военноморските сили са моят живот. Но сега, след като бях работил в щаб и имах диплома от колеж, закачена на стената, кариерата ми можеше да направи неочакван завой нагоре по добрата стара йерархическа стълбица на командването. Това ме караше да се посирам от удоволствие.