От друга страна, аз поемах много рискове, които другите офицери от „ТЮЛЕН“ предпочитаха да избягват. Повечето от тези офицери бяха останали в Литъл Крийк, където бяха успели да натрупат ценни книжа за недвижими имоти, играеха волейбол и футбол през почивните дни и пиеха бира в офицерския клуб. Може би по-важно е, че си бяха сформирали клики и начини да си помагат един на друг както лично, така и служебно. Аз се върнах от Пном Пен, без да дължа нищо на никого. Бях аутсайдерът, който прекара три години зад бюро и не получаваше заплата като водолаз десантник или парашутист; който беше отишъл да учи в колеж, а след това — в Камбоджа като военен аташе. Сред специалистите по войната със специални методи имаше хора, които гледаха на тези мои назначения като на дезертиране, а не като на начин за развиване на способностите.
Това си беше техен проблем, не мой. Аз чувствах, че трите години в Атлантическата команда за обучение на сухопътни и морски войски и последвалото назначение като военен аташе ми даваха възможност да се движа в среди, в които тюлените не бяха влизали; и които можеха да са полезни както за войната със специални методи, така и за „ТЮЛЕН-група 2“. Например бях се върнал у дома за кратък отпуск през месец май 1974 година, за да разясня на председателя на Щаба на обединеното командване и на командващия военноморските операции положението в Камбоджа. Докато бях във Вашингтон, имах възможността да посетя Литъл Крийк, за да наблюдавам церемония по смяна на командването на „Група 2“ с поделението на Военноморските сили за водене на война със специални методи. Там срещнах контраадмирал Грийн — човека, за когото щях да работя, когато се върна, за да поема командването на „ТЮЛЕН-група 2“. По време на церемонията Грийн ме огледа от глава до пети. След тържествената част ме попита кой съм и защо нося еполет с четири нашивки (това означаваше, че съм офицер с четири звезди).
Обясних, че съм военен аташе в Пном Пен и че представлявам президента на Съединените щати. С адмирала си поговорихме известно време. Попита ме за положението в Камбоджа, дадох му двеминутни разяснения, отдадох чест и го оставих да се върне към гостите си. Смесих се с тълпата. Виждах, че от време на време ми хвърля по някой поглед, когато забелязваше, че разговарям свободно с генералите с по три звезди така, както със сержантите; наблюдаваше как държа коктейлите, без да ги разливам по брадата си, и кимаше одобрително с глава, когато разсмивах генералските съпруги.
Сега като командир на „ТЮЛЕН-група 2“ щях да работя за този човек и хората му. В моя полза беше това, че се запознах с него на светско събиране и той знаеше, че съм в състояние да давам съвети на председателя на Щаба на обединеното командване и на командващия военноморските операции за положението в Камбоджа. От друга страна, Боб Гормли, който беше работил за адмирал Грийн в продължение на шест месеца, изобщо не го познаваше. Боб се придържаше към максимата: „Ако началството не те търси, не му се мяркай.“ За командир на тюлени това беше типично — аз също възприемах подобна философия, когато бях във Виетнам (помните ли операциите, провеждани в случай, че няма други указания?).
Но във Виетнам мислех само за четиринадесет души, а други щяха да операт пешкира, ако аз се оплескам. Сега имах сто и петдесет човека и нямах на кого да прехвърлям топката. Освен това като командир на бойна единица трябваше да съществувам — но и да успея — в една командна структура, независимо дали това ми харесва или не. „ТЮЛЕН-група 2“ се вместваше в параметрите на стратегическа система. Колкото и да ми се искаше, „ТЮЛЕН-група 2“ не беше автономна единица. Ето защо, ако исках да получавам по-големи бюджети, по-добро оборудване, по-нетрадиционно обучение и най-добри оръжия, трябваше да се добирам до тях чрез адмирал Грийн и неговия персонал. Това беше политическата реалност. Но за мен имаше и много по-важен момент. Командването — независимо дали е на кораб, подводница, военноморски самолет или на група тюлени — е нещо, което се случва само веднъж в живота. Повечето офицери биваха командири само по веднъж. Реших, че няма да пропилея времето си в „Група 2“.
Разбира се, аз и бойците ми бяхме загрижени за това как точно щях да водя „Група 2“. Бях се върнал от Камбоджа в началото на септември и прекарвах голяма част от времето си, а някои смятаха — доста голяма, с тюлените от „Група 2“. Пиех бира с тях и слушах оплакванията им. Обясняваха ми колко са щастливи, че аз, човек от групата, ще поема командването. Държаха се открито и откровено с мен. В края на краищата аз бях един от тях — Рик Идиота от Групата за подводна диверсия 22, образът, който смучеше грахови зърна през носа си. Или пък бях мистър Рик, мичманът от група „Браво“, чиито весели мародери бяха предизвикали смут сред виетнамците и бяха подлудили Ханк Мъстин. Или пък бях Дик Диверсанта, човекът-акула от Делтата на Меконг, който тичаше бос през джунглата и казваше на полковниците от Специалните сили да го целунат по задника.