Отново се обърнах към офицерите. Пепелявосивите им лица изразяваха пълно объркване.
— Господа — казах. — Ще се научите на елементарна вежливост и шибан протокол. — Направих пауза за по-голям ефект. — Тъй като от днес нататък, господа, вие отново се намирате в шибаните Военноморски сили.
Извърнах се към Рич.
— Смятам, че засега това е достатъчно, заместник-командир — казах с мек гласец. — Искам целият личен състав да бъде строен в тринадесет часа. Можете да освободите хората.
Излязох от стаята, без да поглеждам назад. Беше много забавно.
Разбира се, те ме изпитваха. Започнаха с лицевото окосмяване. Човекът с най-добре изглеждащата брада дойде в канцеларията ми и отказа да я обръсне. Казваше се Еди Мъгз. Познавахме се. Бяхме пътували заедно три пъти из Средиземно море на кораба „Ръшмор“, като членове на Група за подводна диверсия 22. Като мен той беше едно от момчетата на Ев Барет. Беше ме гледал да смуча грах през носа си по време на водевилните актове на мистър Мъд и мистър Идиот в столовата. Бяхме участвали в побоища в Барселона. Бяхме гонили проститутките из Рим. Бяхме се напивали в Атина. Нощта, когато карах камиона през тунелите на Неапол и стържех по стените с каросерията, Мъгз се намираше отзад, крещеше и виеше като индианец, докато сержант Ев Барет сипеше стодецибелови ругатни по мой адрес.
Това беше Мъгз, кучият син с големите юмруци и кръглото лице, а аз бях Идиота, кръчмарският побойник, и с него бяхме гъстаци от незапомнени времена.
Рич Кун го въведе в канцеларията ми. Той козирува. Отвърнах на поздрава му.
Седнах зад бюрото си, на което имаше чаша горещо кафе — точно като офицер от Военноморските сили.
— Свободно — наредих.
Мъгз събра ръце зад гърба си и разкрачи крака. Настъпи неловка тишина.
Сръбнах от кафето и го погледнах спокойно, припомняйки си доста приятни моменти. Предполагам, че и той правеше същото.
— Мъгз?
— Мистър Рик.
— Искаш да ме видиш.
Той кимна с глава.
— Сър, за брадата. Искам да си я оставя. Тя е…
— Виж какво, Мъгз — срязах го аз. — Нямам нищо против брадите. Според устава на Военноморските сили морякът може да носи брада. Но за тюлените тя представлява опасност. Ако имаш брада и носиш подводна маска, съществува голяма вероятност тя да не уплътнява достатъчно. Това е рисковано. Може би другите командващи офицери не са давали пет пари за това, но аз го правя. А и след като ще махаш космите си, то е по-добре да махнеш всичките. Значи трябва да си обръснеш и мустака. — Усмихнах се. — По този начин ще мога да виждам дали говориш по мой адрес.
— Да, сър, разбирам как се чувствате. Но въпреки всичко правилникът за Военноморските сили постановява, че можем да ги носим. Докато правилникът не се промени, аз си оставям брадата.
— Можеш да си я оставиш, Мъгз, но не в „ТЮЛЕН-група 2“. — Отпих от кафето си. — Вече не си в групата.
Погледна ме така изненадан, сякаш бях стрелял по него.
— Ти направи избора си, Мъгз. Аз направих своя. Твоите приятели те нагласиха така. Те, а и ти също, мислят, че по никакъв начин не мога да ви прецакам.
Гласът ми стана твърд.
— Проблемът е там, че никой не може да прецака мен.
— Сър… — В очите му започнаха да напират сълзи.
— Това е окончателно, Мъгз. Твоята е свършена. Давам ти два дни. Реши къде искаш да бъдеш прехвърлен и аз ще направя всичко възможно да осъществя желанието ти.
Челюстта му висеше отворена, но не можеше да обели нито дума. Моето лице беше непроницаемо.
— Съжалявам. От теб бихме имали полза тук. Но сега можеш да излезеш и да кажеш на момчетата следното: „Не се закачайте с командира, защото той ще ви прецака така, както никога досега не са ви прецаквали.“ Свободен си. — Отдадох чест и когато Мъгз се обърна кръгом и излезе, аз завъртях стола към купчината документи, натрупана върху масичката зад бюрото ми. Не исках той да се обърне и да види, че за мен това решение беше също толкова сурово, колкото и за него.
Имаше тюлени, които смятаха, че като командир съм се отнасял твърде сурово с хората си. Но те не бяха от „ТЮЛЕН-група 2“. Тюлените от Двойката обичаха предизвикателствата — зная това, защото имах изключително ниско текучество, докато бях командващ офицер — повече от осемдесет процента от редовия състав остана с мен.
В „ТЮЛЕН-група 2“ виждах един основен проблем — твърде много младши офицери бяха разпределени на административна работа, вместо да бъдат изпратени на бойното поле. Командирът не ръководи бойците си от бюро. Нуждаех се от талантлив администратор, който да се оправя сам, докато ние, бойците, си играехме навън.
Нямаше да е много лесно. Тюлените трудно се погаждаха с хора, които нямат нищо общо с войната със специални методи. Администраторите идваха и си отиваха като някакви временни канцеларски служители. Но аз имах една идея. Разпределителят на офицерите в „ТЮЛЕН“, Дик Лайънс, ми беше стар приятел. Бяхме изкарали заедно офицерската школа. Докато скачах от самолети и гълтах тинята на Делтата, той беше започнал да управлява кораб. Сега се намираше във Вашингтон и управляваше едно бюро. И тъй като беше способен администратор, той би могъл да знае къде да намеря свежи хора. Обадих му се.