— Да. Имам един за теб. Още е топъл, Дик.
— Не се и съмнявам в теб, злобен ирландецо. Кой е той?
— Казва се Том Уилямс. Младши лейтенант е.
— Други сведения?
— Запасен офицер е. Изкарал е обучение за пилот, но нямал необходимите данни, за да му дадат място в някоя ескадра, и затова го зарязали. Бил изпратен на Бермудските острови в една от онези станции за подводни сензори, които използваме, за да следим съветските подводници. И там го юркали, защото е бил младши на три амбициозни нищожества, които не искали конкуренция и решили да се отърват от него, като му развалят сведението за годност. Сега, макар че той още не знае, Военноморските сили също имат намерение да го изхвърлят.
— Господи.
— Бива го. Не е лош човек. Има много потенциал, но няма кой да се възползва от него.
— Обзалагаш ли се?
Лайънс се засмя. Това беше смях на едър, добросърдечен ирландец. Този смях привличаше вниманието на хората по кръчмите и събираше жените.
— Ще ми направиш услуга. Трябва да го скатая някъде за около шест месеца, за да може системата да го забрави и той да остане на служба.
— Изпрати го при мен, Лайънс. Изпрати го в дома за непослушни момчета на отец Марчинко. Обещавам да образовам детето.
— Ще му дадеш и научна степен — изсмя се гръмогласно Лайънс. — Само не го разкъсвай, а?
Младши лейтенант Томас Р. Уилямс пристигна след четири дни. Беше нисък и слабоват офицер, чието скромно поведение му придаваше вид на счетоводител от холивудско киностудио. Той докладва пристигането си, настани се в една стая в ергенските жилища и се яви на работа, но изглеждаше повече от несигурен.
Наблюдавах как офицерите тюлени го разиграват по палубата. Ние сме малко самоуверени кучи синове и видът на бедния негодник, който се опитваше да тръгне напред, но среща само просташки тормоз, ме караше да изтръпвам. Уилямс не се отказваше — инстинктивно отстояваше позициите си. Беше куражлия. Трябваше му само да се научи на малко агресивност. И трябваше да започне да прави физически упражнения. Когато си разпределен в група „ТЮЛЕН“, не е приятно да бъдеш в ролята на четиридесет и пет килограмов слабак.
Въпреки че тогава Том беше женен, той дойде на мястото на разпределението си като ерген, защото го считаше за временно. Затова аз и Кати Ан го поканихме на вечеря през първата седмица след идването му. Тя го нагости с доста бира, тестени ястия, огромна зелена салата и сладолед и се оттегли, когато взех още две бири от хладилника и подканих Том да ме последва в бърлогата.
Отпуснах се на дивана. Том пое бирата си, седна на един фотьойл и я постави на коляното си.
Вдигнах кутията към него.
— Добре дошъл в Литъл Крийк.
— Благодаря. — Той отпи. — След Бермудските острови промяната е приятна.
— Дик Лайънс реши, че тук ще ти хареса.
— Засега ми харесва.
— Момчетата създават ли ти проблеми?
— Не е чак толкова лошо — сви рамене той.
— Значи не се стараят достатъчно. — Изпразних бирата си и поставих кутията върху едно списание „Таим“ на масата за кафе. — Том, имам намерение да ти кажа нещо сериозно.
Погледна ме с очите си на кученце, което ще слагат да си легне. Минавал е през подобни неща и преди, когато са го изхвърлили от училището и когато са го прецакали на системата за следене на подводници. По лицето му разбрах — мисли, че ще го разкарам от поделението. Преглътна трудно.
— Както кажете, сър.
— Военноморските сили искат да те изгонят.
Той почервеня.
— Какво?
— С теб е свършено, хлапе. Те си мислят, че ще можеш да се справиш навън.
— Това е… — Той фрасна бирата си и я обърна на килима. — О, мамка му, сър, ужасно съжалявам.
Взех една кърпа за бърсане на съдове от кухнята, взех още две бири, върнах се и избърсах килима. Казах:
— Не се тревожи за това. Заповядай.
Той пое бирата от ръката ми и я изгълта.
— Дявол да го вземе — каза той и тресна празната кутия върху масата. Донесох му друга студена бира и той се захвана и с нея. Лицето му посиня.
— Дявол да го вземе — повтори.
— Какво?
— Военноморските сили да вървят по дяволите! Майната им!