— Слушай, Том, ти си запасен офицер. Съгласи се и се прибери у дома, направи пари. Откажи се от това тъпо надпреварване за кариери.
— Няма да стане — отговори той и поклати глава.
Интересно. Когато стиснеше зъби, челюстта му изпъкваше. Инат беше.
— Окей. В такъв случай какво искаш да правиш?
— Искам да остана в проклетите Военноморски сили. — Замълча. — Задници! — Погледна ме и се засмя на себе си: — Дявол да ме вземе, аз съм задникът.
— Добре, млади Том Уилямс. Да ти го… много. — Изпих остатъка от бирата, взех още две, отворих ги, подадох му едната и седнах срещу него, като почти опрях носа си в неговия. — Дик Лайънс казва, че си добро хлапе. Това, което виждам, ми харесва. Какво ще кажеш да попрецакаме Военноморските сили?
— Това ми звучи добре — отговори той със светнали очи.
— Ето ти инструкциите. Трябва ми щур административен офицер и съм те вербувал. Върши ми работа и ще те защитавам. Групата ще те защитава.
— Дадено.
— Не така бързо. Има и още. Ще ходиш на физическа подготовка заедно с групата. Ще се приведеш във форма. Ще ходиш на учения по основна подводна диверсионна дейност.
— Господи…
— Ще получиш квалификация за офицер тюлен.
— Но…
— Не искам никакво „но“, Том. „ТЮЛЕН–2“ е като семейство и искам ти да бъдеш част от него, а не да си просто някакъв далечен шибан роднина. Това означава, че трябва да преминеш през посвещаването, имам предвид подводната диверсия. Стани як и гаден. Работи с мен и аз ще работя с теб. След това ще се върнем, ще намерим ония нещастни смотани минетчии, ония задници с лайнени мозъци, които разбират само от чукане на кози и които си направиха майтап с теб, и ще им пръснем сфинктерите.
Хлапето се засмя по начин, който харесвам. Вдигна дланта си, изплю се в нея и ми я предложи:
— Дадено, шкипере.
Направих същото.
Той взе думите ми на сериозно. Ние също го взехме на сериозно. В каюткомпанията на „квалифицираните“ го тормозеха безмилостно. Но по моя заповед се водеха от Първия морски закон на Ев Барет. Показваха му тънкостите на занаята и стъпка по стъпка го водеха напред през основните положения на водолазното дело и диверсията, скоковете с парашут и тактиката на войната с нетрадиционни методи. Всяка сутрин Том правеше гимнастика заедно с бойците, като насилваше тялото си много повече, отколкото е допускал, че то може да приеме. Правеше всичко — тичаше, плуваше, катереше се по въжетата, стреляше по мишени.
След шест седмици беше готов и го изпратихме на обучение по плуване под вода и диверсия. Справи се лесно и през месец октомври на 1975 година го посрещнахме у дома, като закачихме значка „Будвайзер“ на куртката му. Беше изминала около година, откакто дойде при нас.
Тази история има и послепис. 30 ноември 1990 година. Корабният звънец беше разлюлян и главният помощник-боцман извика: „Пристига подполковник от Военноморските сили на Съединените щати“, докато Том Уилямс маршируваше по червения килим към подиума в залата за събрания на военноморската база в Литъл Крийк.
Четиридесет минути по-късно звънчето продължи: дрън-дрън, дрън-дрън. Но този път помощник-боцманът обяви: „«ТЮЛЕН-група 2» тръгва“, Том Уилямс гордо отвърна на поздрава и тръгна с маршова стъпка по червения килим като шестнадесети командир на „ТЮЛЕН–2“.
Не ми трябваше много време след приемането на командването, за да разбера, че Военноморските сили не са променили възгледите си за специалната война и най-вече за тюлените. Мисиите ни бяха изготвяни от идиоти във Вашингтон, бивши капитани на кораби или подводничари. Офицери, които нямаха никаква представа за възможностите на тюлените, за ограниченията на подробности като терена, времето. Те не отчитаха и мъглявините на битката — „търкането“, както го е нарекъл Клаузевиц, или един от законите на Мърфи: „Ако нещо може да се обърка, то непременно ще се обърка.“
Резултатът от това мъгляво мислене в Пентагона беше, че по време на упражнения ни даваха задачи като „неутрализиране на врага чрез придвижване на разстояние десет километра през блатиста местност за пет часа“.
Човек не може да се движи през блато с два километра в час с лодка, а да не говорим за ходене пеши през вражеска територия. Някой от тези хора не си ли е проправял път през Делтата на Меконг, осеяна с бомби, капани и препъващи телове за взривяване на мини? Бойната единица, която ръководех, не беше снаряд, заострен в единия край, боядисан в сиво и нацелен към някоя държава. И какво е това „неутрализиране на врага“?
„— Това означава ли, че мога да убия копелетата, адмирале, ваше височество?