— Марчинко…
— Майната ти, подполковник. Или както казвахме навремето, да ти го пъхна в задника.
Той отиде да крещи на командващия, но това не му донесе нищо добро. Трябваше да се подпише на всяко писмо. Следобед в щаба на „ТЮЛЕН-група 2“ се получи писмо от щаба, подписано от Франк, в което ми се съобщаваше, че отново имам пълномощието да разпращам писмата си.
Същата вечер аз поех наблюдението над командващия. Настаних се до него на бара, поръчах си един коктейл „Бомбай“ с лед и казах:
— Как са нещата, сър?
Той ме изгледа особено.
— Чувам, че ти и Франк днес доста сте се посдърпали.
— Така ли? Нищо такова не зная. Нали знаете, той се занимава с щаба ви, аз с командването и се опитвам да правя така, че всичко да върви гладко.
— Нещата не звучаха съвсем гладко днес. Франк ми разправя, че наистина не си бил изряден.
— Понякога се ръководя от напътствията му. Но когато не харесвам неговите, следвам вашите. Мисля, че на него това не му харесва много.
Кугън се засмя.
— Вероятно никак не му харесва. — Поръча си нова напитка и каза на бармана да ми налее втори коктейл „Бомбай“ с лед. — Ще ти кажа едно нещо, Дик — обади се той, като чукна ръба на чашата ми с този на своята, — кучият му син скачаше нагоре-надолу и беше побеснял от яд. Наистина го накара да си говори сам.
— Просто си върша работата, сър — казах и вдигнах джина си за наздравица.
Глава 16
Никога не си поставям за цел да си създавам врагове, но винаги съм бил агресивно и мислещо за мисията си същество и затова правех всичко необходимо да свърша работата, без оглед на последствията. Този начин на мислене не ми спечели много приятели сред обикновените офицери от Военноморските сили. Много от тях аз принуждавах, насилвах, заставях, заплашвах, а от време на време и трясвах в цимента. И все пак просперирах в системата. Една от причините беше, че обикновено противниците ми ме подценяваха. Те виждаха единствено яко пиещия кръчмарски побойник, буйния луд Марчинко. Не знаеха, че препоръките в досието ми от времето, когато бях щабен адютант и аташе, бяха също толкова добри, колкото и тези от Виетнам. Мислеха, че тъй като ръкавът на ризата ми беше размер 35 и казвах „мамицата ти“ на адмирали, че аз съм просто един груб побойник и змиеядец. Разбира се, че казвах „мамицата ти“ на адмирали, но не на всички адмирали, а на онези, които бяха ми го казали първи. Известно е, че съм използвал и думи с повече от една сричка; писал съм и свързани документи с прости разказни изречения.
Винаги ми е било от полза да държа хората в състояние на несигурност. Във Виетнам поддържах Чарли в състояние на несигурност, като го удрях силно там, където очакваше най-малко. Поддържах офицерите и бойците от „ТЮЛЕН-група 2“ в състояние на несигурност, като ги предизвиквах да извършват сто процента повече от това, което смятаха, че могат да направят. Поддържах и задници като Франк Андерсън в състояние на несигурност чрез комбинация от непредсказуемост, бюрократичен тормоз, циничност и криещата се най-отдолу заплаха с груба, брутална физическа сила. Много често всичко беше игра, предназначена да осигури политически резултати, но Франк и подобните нему не разбираха това.
Естествено, по традиция враговете ми пропускаха факта, че винаги съм бил животно-политик. Рано в кариерата си открих, че е по-лесно да пуснеш нещо върху хората от голяма височина, отколкото да го буташ нагоре по командната верига. Обсъдих идеята за колежа с адмирал Пийт, вместо да казвам „Може ли?“ на някой полковник. Като аташе информирах адмирали, които биха могли да помогнат на Военноморските сили на кхмерите, вместо да си губя времето с младши офицери, които не биха могли. И когато например исках да заведа „ТЮЛЕН-група 2“ на обучение в Пуерто Рико, не пишех паметна записка до Франк Андерсън и не хленчех „Моля ви, сър, предайте го по-нагоре.“
Уредих една среща с мой познат заместник-адмирал и му пробутах идеята за изпращането на „ТЮЛЕН-група 2“ с всичкото оборудване и екипировка в Рузи Роудс за десетседмично учение в извънредна обстановка. Логиката ми беше неотразима: в един сценарий на война между САЩ и Съветския съюз нямаше да пращаме тюлените група след група. Цялото поделение би било преместено на предни позиции.
Но досега такова нещо не беше правено и се питах дали адмиралът не смята, че е време да опитаме дали такова нещо е възможно.
Адмиралът отговори, че е време и ще гледа да уреди одобрението за подобно учение.
Гледах като невинен страничен наблюдател как адмиралът хвърли плана ми от небосвода с три звезди върху главите на нищо неподозиращите младши офицери. Когато разни командващи и капитани идваха да ме питат: „Какво ми стори и защо ми причиняваш всичките тези разправии?“, аз ги поглеждах невинно и отговарях: „Moi?“