Според моето разузнаване отпреди мисията за обучение доста голям процент от тях бяха стрелци за специални операции. Предположих, че щом като тези дни сме толкова гъсти, може би трябва да направим една съвместна операция с някои от спецназ-момчетата на Олег, за да покажем на хората в Москва и Вашингтон колко добре можем да работим заедно.
— Невъзможно е. Не можем да използваме моите хора — каза Лапинов, когато предложих руския вариант.
Не признавам думата невъзможно и това му казах.
Едрият иван сцупи устни и не каза нищо.
Аз не мислех да пропилея възможността да го ръгна в ребрата.
— Какъв е проблемът, Олег? Твоите руснаци да не са зле в спасяването на заложници?
Лапинов ме изгледа с мисълта за убийство в погледа си. След това изпусна голяма руска въздишка и каза:
— Спомняте си, полковник, че ние и азербайджанците вече нямаме споразумение за взаимна сигурност. Това означава, че всички наши сили са изтеглени през границата на Руската федерация.
Имаше право. Бях забравил.
— Но можеш да уредиш проникването на батальон от спецназ, защото това ще ни трябва. За да свършим работа.
— Невъзможно — изръмжа руснакът, а лицето му се преобрази в гадна гримаса.
Аз не обичам тази дума с буква „Н“. В гласа ми се прокрадна свирепа нотка.
— Защо не е възможно, Олег?
Той преглътна трудно, като с всяка секунда лицето му се зачервяваше все повече, и проговори:
— Защото, ако направим това, което предлагаш, то веднага ще стане известно на хората, които не трябва да го чуват, и вашата посланичка ще бъде убита веднага.
Господи. Казваше ми, че руснаците нямат оперативна сигурност. Казваше ми, че неговите сили са напълно проникнати от руската и кавказката мафия.
Погледнах лицето на Олег. Печалното му изражение издаваше факта, че не беше щастлив от това, което току-що си бе признал.
Е, напълно го разбирах. И за мен щеше да е много болезнено да му призная, че и аз нямам доверие на собствените си бойци.
— Има една алтернатива — каза Олег Лапинов с жалък тон. — Трябва да използваме твоите хора за целта.
Замълча и ме изгледа пронизващо.
— В края на краищата вашата посланичка е изложена на опасност. Но аз ще ви подкрепям по всички възможни начини.
О, мамка му — прав беше. Птиците серяха и всичкото merde падаше по раменете ми. Което означаваше, че отново настъпи време Дики да върви на майната си.
Разтърках коляното си. Болеше ме адски. И рамото ми не беше в добра форма, а един ощипан нерв във врата ми пулсираше болезнено, като изпращаше като електрически шок болка в мозъка ми.
Предполагам, че всички тези поличби означаваха, че Бог ме обича и бях готов за мисията. Изправих се и се протегнах.
— Трябва да говоря със своите — казах. — Защото ни предстои лайнарски много планиране, ако искаме да действаме със скоростта, с която аз смятам, че трябва.
Глава 17
Разбира се, проверих разказа на Олег. Както казах, на руснаците имам доверие дотам, докъдето бих могъл да хвърля „Емпайър стейт билдинг“. Но Ашли даде гаранция за доста от казаното от него във връзка с хронологията на последните два дни. И ми подаде един запечатан плик с факс от генерал Крокър, който едновременно ми разширяваше задника и потвърждаваше в общи линии казаното от Олег, че ние и ивановците си сътрудничим по проблема „Саркисян“.
„Руснаците дойдоха при нас във връзка с този конкретен проблем — пишеше председателят с наклонения си почерк. — И се реши на най-високо ниво — повтарям: най-високо ниво — да работим съвместно с тях в тази област и само в нея, тъй като те имат офицер на място, а ние нямаме. Дик, няма измъкване от това положение. Ще сътрудничиш.“
Думите на председателя не ми оставяха съмнения, че заповедите му са направо от Белия дом. И ако това е така, значи тук оставяхме военната сфера, а влизахме в света на политиката. А аз не исках и да се замислям за значението на всичко това. Искам да кажа, че в този Бял дом, в който вноските за политическите предизборни борби полагат пътя за националната политика, всичко е възможно.
А това не беше и най-депресиращата мисъл. Най-лошият пасаж от бележката на председателя беше този, в който той ми казваше, че в района нямаме хора. Искам да кажа, че сме единствената останала суперсила в света, и все пак руснаците бяха изпратили Олег Лапинов да играе в Баку, израелците бяха изпратили Ави Бен Гал, а ние — ние нямахме ресурси.