Е, да се захващаме с математика. Следобед парашутистите щяха да се движат с двадесет и шест мили в час, ако няма вятър. Ако попаднат на напречен вятър, ще трябва да коригират графика. При попътен вятър щяхме да ускорим нещата. А при напречни ветрове просто щяхме да се натаковаме.
Има една математическа формула за определяне на ТСГВ — точката на скачане от голяма височина — при подобни скокове. Формулата е известна като изменено D=KAV където D е равно на разстоянието на планиране в морски мили, K е равно на константата на пропускане на купола, A е равна на надморската височина, а V — на скоростта на вятъра във възли. Но D=KAV не върши никаква работа, ако не знаете каква е скоростта на вятъра, ако разстоянието на планиране е променливо, височината е с грешка от половин-един километър и условията в зоната на кацане са неизвестни. Ето защо тук щеше да стане така, че моят специалист по скоковете, Бумеранга, да провери въздушните течения и ветровете, когато моят екип се приближи, и да направи съответните корекции. При обучение за подобни скокове се търси коефициент на безопасност най-малко равен на 3. Тази сутрин коефициентът на безопасност щеше да е в колоната с двуцифрените отрицателни стойности.
05:48. Проверка на снаряжението. Използвахме нашите си ремъци и колани. Малко странно изглеждаха с руските униформи, но поне знаехме кое къде е. Аз бях си сглобил униформа на руски полковник. Ръкавът беше с пет сантиметра по-къс, а крачолите на панталона — шест сантиметра по-дълги, но както се казва, какво толкова, мамка му.
За да не тежим много на хеликоптера, щяхме да използваме собствените си автомати, които можехме да скрием под униформените си куртки, ако се наложи. Всеки от нас щеше да носи осем пълнителя с тридесет деветмилиметрови патрони, по един пистолет „USP“ 9 мм, с пет пълнителя по петнадесет патрона. Всеки в хеликоптера носеше и по три зашеметяващи бомби „DefTec“, три ударни гранати и три осколъчни гранати. Нод и Бъч Уелс носеха предварително подготвени взривове за разбиване на врати: тройно дебели примки детониращо въже, залепено към пластмасови листи, фитили и обикновени детонационни капси, в случай че срещнем врати, които не ни харесват. Напъхах преносимия скенер в джоба на куртката си. Човек не знае кога ще му се прииска да подслушва опозицията.
Таймекса и Мустанга, парашутна двойка номер едно, бяха нагласили картечницата си така, че да могат да скочат с обезопасено оръжие, а после да го заредят по време на дългия полет до целта. Двойка номер три, Чука и Цирея, извадиха един от автоматите „Калашников“ на Араз и три пълнителя с по тридесет патрона. Докато зареждаха пълнители и проверяваха оръжието, аз прегледах полетния план с Пиколото и Найджъл.
Нариндзлар се намираше на 316 километра от пистата в Баку по права линия. Но директният път ни излагаше на опасност, тъй като ни водеше опасно близо до двойка азербайджански радарни станции, които Олег каза, че се контролирали от чёрные. Ако ни забележат, може да се предполага, че ще предупредят Стив Саркисян. Дали бях сигурен, че ще го предупредят? Нет. Исках ли да изложа операцията на риск? Нет. Затова реших да поемем по по-южния път. От Баку щяхме да се насочим на югозапад и да прелетим над рядко населените Мугански степи, като се придържаме достатъчно ниско, за да избегнем иранския радар в Парсабад. При Бежлаган щяхме да се насочим на север, да заобиколим военната база при Агджабади, да се закатерим по хребета при Агдам, а после да следваме тесния път, който водеше право като стрела към Сирчаванд, през средновековния град Ванклу и нагоре по планината до Нариндзлар.
Самолетът, който има обсег от около 650 мили, щеше да излети двадесет минути след хеликоптера, да го изпревари, да направи кръгче и да изчака нашето пристигане над природния резерват Ахгол, доста далеч на изток от границата на Нагорни Карабах. Щяхме да поддържаме контакт по радиото и когато започнехме своето изкачване по хребета, самолетът щеше да дойде, да се нареди на същия път, който ние следваме, да пусне парашутистите, след това да се чупи обратно в Баку и да чака да се върнем с посланичката. Пътят вървеше повече или по-малко право на изток, така че моите парашутисти можеха да го следват лесно. Най-хубавото беше, че слънцето ще е откъм гърбовете им и следователно ще действат в режим на пълна изненада, когато приближат зоната за кацане. Проста работа, нали — като азербайджански фасул. Наистина — поне в главата ми.