Двамата с Ранди опаковахме руския труп в двадесет метра верига и го метнахме през борда. Не исках никой — особено азербайджанците — да го открият. Фактът, че при този щурм е имало руснак, щеше да бъде моята малка тайна.
Другата въпросителна беше с кого е говорил иванът. Използвал е радиоапаратурата на платформата. Тя беше включена на честотата на охраната в американското посолство. Защо ли? Очевидно, не знаех. Но предполагах, че е подслушвал разговори, за да прецени как посолството реагира на инцидента.
Но той не беше излъчвал. Нека да се изразя по друг начин. Той не беше говорил в радиоапаратурата. Знаех това, защото микрофонът дори не беше включен в системата. Но тангото беше разговаряло с някого. Говорил е по направен в Русия клетъчен телефон от най-ново поколение, откраднат (руснаците обичат да крадат американски технологии) от „Стар так“ на „Моторола“. Всъщност Гризача и Малката бира са се приближили до него посред някакъв разговор. Кучият син трябва да е дочул нещо, защото взел своя „Калашников“ и изстрелял цял пълнител по тях.
Те направили от него боклук sans жалост. Но при това гръмнали и малкия клетъчен телефон, в който онзи говорел. И тъй като в момента имитираният „Стар так“ представляваше само пластмасови парчетии и жички, телефонният номер (и абонатът към него), с когото се е водел разговорът малко преди ненавременната гибел на онзи, оставаха тайна.
Но ако този единствен въпрос без отговор представляваше единственият проблем в тазвечершните събития, то аз можех да приема това положение и да помъкна задник към брега. Заложниците бяха живи и здрави. Можех да допълня инвентара със сувенири, които щях да дам на Тони Меркалди от Агенцията за националната сигурност, когато се приберем у дома, един унищожен руски клетъчен телефон и работещ руски модерен скенер. И освен обичайните дребни натъртвания, чуквания и одрасквания ние с момчетата бяхме невредими.
Влачехме лодките на тангата зад корабчето. Съвсем до остров Глинянний (островь Глинянный за онези от вас, които говорят руски) помолих азербайджанския капитан да спре двигателите. Огледах брега с бинокъла за нощно виждане на големи разстояния на Чука. Да — точно както си мислех. Проклетото пристанище беше пълно с хора. Имаше телевизионни прожектори и камери. Имаше един шибан конвой от три коли „Мерцедес“ и на задната врата на всеки от тях се виждаше логото на „Сентекс“ — карта на Тексас и нефтодобивна сонда в голям бял кръг. В края на кея, окъпан в светлината на прожекторите, седеше малък хеликоптер „Аероспесиал дофин 2“ с цивилни номера и малки американски и азербайджански флагчета, изрисувани до пилотската кабина.
Ще обясня какво става, мамицата му. Казано ми беше, че в цялата страна няма хеликоптер, който да може да натовари повече от трима души. Чуйте, „Дофин 2“ може да носи двадесет и двама стрелци — а дори и още двама, стига да нямат нищо против малко интимност — на стотици мили разстояние. Зачудих се на кого ли е този.
Щях да разбера, но по-късно. Сега беше време да направим фокус с изчезване. Аз взех момчетата и цялото ни снаряжение, скочихме в надуваемите лодки и се отправихме на спокойствие към острова, за да могат азербайджанците да закарат заложниците до кея в Алят.
Питате защо постъпих така?
Отговорът е прост. Първо, не исках повторение на случая от Могадишу, където шибаните морски пехотинци бяха превъзхождани по брой на фотожурналистите десет към едно. Второ, нашата работа не беше да изглеждаме добре пред камерите или да даваме приятни кратки отговори на репортерите. Нашата работа беше да убиваме терористи. Каквото и бяхме сторили. Освен това, както вече знаете, макар и да не се свеня да си припиша заслуги за това, че създавам Воини по свой образ и подобие, не давам и пукната фъшкия за перченето и представянето в добра светлина на вечерните новини. Това не е част от длъжностната ми характеристика.
Затова останахме и гледахме от балкона, както казват в театъра. А когато телевизионните прожектори угаснаха и хеликоптерът се вдигна, и кавалкадата от лимузини тръгна, дадохме газ на двигателите и се юрнахме към пристана.
06:14. Аз се изтеглих по ръба на празния кей, взех въжето от Мустанга и завързах лодката за един дебел кнехт. Слънцето още не беше изгряло, а температурата вече стигаше тридесет и седем-осем градуса.
— Полковник Дики…
Обърнах се при споменаването на името ми. Един висок, мустакат офицер с потна и прашна униформа заобиколи двуетажния склад, разтворил ръце, за да ме дари с онова, което моите кубински приятели наричат ип gran abrazo