Също така знам, че мадам посланичката е изложила живота на моите момчета на по-голям риск от необходимото, но пак ще се отнасям към нея с уважение. Но ще се разправя с нея така, сякаш е мой враг, а не съюзник. Точка. Край.
Но сега трябваше да действаме. Заложниците бяха в безопасност, а на нас ни предстоеше обучение.
— Араз — казах. — Хайде да се връщаме в Баку, мамка му. Скапан съм от умора, а и майорът тук вече ми каза, че смърдя. Искам горещ душ и студена бира — и не непременно в този ред.
Не казах какво мислех в същия момент: че искам да се върна в Баку, за да проверя тази организация „Сирджик“, защото не ми звучеше да е съвсем както трябва. Но това не беше работа на Араз.
Азербайджанецът ме изгледа странно. Виждах как преводът изплува в мисълта му. След това отметна глава назад и се засмя, като през цялото време от носа му излизаше цигарен дим.
— В такъв случай тръгваме — изрева той. — Аз донесе камиони. Ние товарим. Ние отиваме в Баку. Аз измивам с маркуч тебе. После пием много водка, ядем топки от козел на скара, после козел и после пием много водка още.
Може и да не говореше за джин „Бомбайски сапфир“, но предложението ми харесваше.
— Спасиба — благодаря — казах.
Араз и хората му наблюдаваха как моите момчета подреждат оборудването, презареждат пълнителите и привеждат снаряжението си в работен ред.
Много са малко групите, които биха сторили това веднага след операция. Но моите тюлени нямаха равни на себе си. Освен това знаеха, че са тук, в Азербайджан, като учители — втълпители, които трябва да показват с примери, че вниманието към детайлите и постоянната готовност са голяма част от всичко, свързано със специалните операции.
Разбира се, бяха изтощени. Несъмнено. Но в тях се усещаше радостта от постижението — онзи език на тялото, който говореше на азербайджанците, че няма нещо, което да не могат да направят, дори и изморени докрай, изстискани и съсипани от работа.
Отправихме се по пътя в 08:00 с тридесет и един километра в час (това са шеметни деветнадесет мили в час) в трио, останали от Съветската армия дизелови камиони, модел от около 1968 г., използван при нахлуването в Чехословакия. Сигурно сте виждали такива автомобили в документалните филми за Студената война. Говорим за големи, високи, ръбести, грозни камиони с неудобни дървени пейки за сядане, брезент, през който духа отвсякъде, и без ресори. Аз се возех на седалката до шофьора в първия камион. Майор Еванс седеше в средата. Араз караше, като се бореше със скоростната кутия с осем предавки с неработещи синхронизатори и с изстискващото всяка сила сталинистко кормило през всеки сантиметър от пътя. Помислих си, че трябва да попитам Ашли за фондацията „Сирджик“, но не исках да го правя пред Араз. Не че му нямах доверие, но не го познавах достатъчно добре, за да му подскажа за какво мисля. Така действа Воинът: да пазиш мислите си за себе си и да караш своите врагове да се чудят.
Ние си проправихме път по виещите се тесни улици на Алят, спуснахме се в слалом между продавачи на зеленчуци с магарешки каручки и трактори с големи колела, които теглеха плоски ремаркета с разнообразни боклуци в тях, и накрая с ръмжене излязохме на главния път, който водеше на север — двулентов, от бетон, чиито надупчени от куршуми пътни знаци показваха, че се намираме на път „A-322“, успореден на двойната високоскоростна (добре де, относително високоскоростна) електрифицирана линия по посока север — юг.
Влязохме в Гобустан в 09:35. Аз ръгнах Араз и посочих към малък навес отстрани на пътя, където един сбръчкан старец с бродирано кепе продаваше чай от блестящ самовар и сладки от месингов поднос.
— Хайде да спрем и да си вземем нещо за пиене.
Позволете да ви кажа нещо за Азербайджан: тук е горещо. Освен това камионите (които бяха като пещи), прахта (която влизаше навсякъде) и вонята на суров нефт (която беше вездесъща), и безжалостната горещина от дизеловите двигатели караха дори мен, човека от желязо, да се чувствам замаян.
Араз кимна. Рязко завъртя руля наляво, натисна спирачката и спряхме със силни вибрации. Аз слязох и се протегнах, за да отпусна насъбралото се в гръбнака ми напрежение.
10:10. Отново пътуваме. Отпуснах глава на горещия метал на кабината и затворих очи за кратък боен сън. Още не бях започнал да си почивам, когато Ашли Еванс ме прасна по гърдите.